Колийн Маккълоу - Цезар

Това обаче изобщо не беше краят. В тълпата имаше и някои първенци на плебеите и те отидоха пред Ахенобарб на стълбите на сената. Поискаха да погребат праха на Юлия на Марсово поле, сред героите. Катон стоеше до Ахенобарб. Той отклони тази молба. Не, не! Жена никога не можело да бъде погребана на Марсово поле! Щяло да стане само през труповете им! Помислих си, че Ахенобарб ще получи удар. Тълпата обаче продължаваше да се трупа и накрая Катон и Ахенобарб осъзнаха, че това наистина ще стане през труповете им, ако не склонят.

И така, моето мило момиче ще бъде погребано на Марсово поле редом с героите. От скръб не успях да го уредя, но ще го направя. Ще е най-великолепният гроб там, имай ми вяра. Най-лошото е, че сенатът забрани игрите в нейна памет. Никой няма доверие на тълпата.

Аз изпълних дълга си. Разказах ти всичко. Майка ти го прие много тежко, Цезаре. Помня, че ти писах, че не изглеждаше по-възрастна от четирийсет и пет. Сега обаче всичките й седемдесет години й личат. Весталките се грижат за нея, милата ти жена Калпурния също. На нея също ще й липсва Юлия. Бяха приятелки. О, пак тези сълзи. Изплаках цял океан. Момичето ми си отиде завинаги. Как ще го понеса?“

„Как ще го понеса? — Цезар бе толкова потресен, че очите му останаха сухи. — Юлия? Как ще го понеса? Как ще го понеса? Единственото ми дете, съвършената ми перла. Аз съм на четирийсет и шест, а дъщеря ми умира при раждане. Така се спомина и майка й, когато искаше да ми роди син. Как всичко в света се повтаря! О, майко, как ще те погледна в очите, когато се върна в Рим? Как ще понеса съболезнованията, откъде ще взема тази сила? Всички ще се тълпят да ми изкажат съчувствието си, искрените си съболезнования. Ала как ще го понеса аз? Да им покажа скръбта си — никога. Скръбта е само моя. Не принадлежи на друг. Никой не може да я види. Не съм виждал детето си от пет години и вече няма да го видя никога. Почти не помня как изглеждаше. Спомням си само, че никога не ми е причинила грижа или болка. Е, нали затова се казва, че само добрите хора умират млади. Само най-съвършените не погрозняват от годините и не се покваряват от дълъг живот. О, Юлия! Как ще го понеса?“

Той стана от курулното кресло, макар че вече не чувстваше краката си. Свитъкът от секстил лежеше на масата. Този от септември още бе в ръката му. Той отправи поглед към отвора на шатрата, към стегнатия военен лагер на ръба на пустошта, на края на света. Лицето му бе спокойно и когато Авъл Хирций срещна погледа му, видя същите очи, които бе видял и Мандубраций. Хладни. Всевиждащи.

— Наред ли е всичко, Цезаре? — попита Хирций. Цезар се усмихна:

— Да, Хирций, всичко е наред. — Закри очите си с ръка и погледна към залязващото слънце. — Идва време за вечеря, трябва да нагостим цар Мандубраций. Не искам британците да си помислят, че съм лош домакин. Особено когато ги гощавам със собствената им храна. Кажи да започват. Аз идвам след малко.

Той се обърна към форума на лагера, разположен до палатката му, и забеляза млад войник, очевидно наказан, който гасеше някакъв огън. Когато видя, че Пълководеца се приближава, войникът заработи още по-усърдно, зарече се никога повече да не се провинява. Никога обаче не беше виждал военачалника си толкова отблизо, затова, когато високият мъж се приближи, той спря работата си и вдигна очи, за да го разгледа по-добре. Пълководеца се усмихна.

— Не го гаси съвсем, момко, искам едно живо въгленче — рече Цезар. — С какво си спечели тази гнусна смрадлива работа?

— Не си бях стегнал каишката на шлема, предводителю.

Цезар се наведе и допря крайчето на свитъка, който държеше, до едно живо въгленче; папирусът се запали. Цезар се изправи и държа свитъка, докато пламъкът достигна пръстите му. Пусна го едва когато папирусът се разпадна на черни парцалчета във въздуха.

— Никога не се отнасяй с пренебрежение към бронята си, войнико, само тя те защитава от копията на касите. — Цезар се запъти пак към шатрата си, но обърна глава към войника и се засмя: — Не, не е само тя, войнико! Също храбростта и умът ти на римлянин. Благодарение на тях побеждаваш в боя. Все пак здраво стегнатата каска пази ума ти на римлянин!

Забравил въглените, младият легионер се загледа с отворена уста след Пълководеца. Какъв мъж! Беше разговарял с него лично. Толкова спокойно. И на истинския войнишки език. Той обаче никога не се беше бил като обикновен войник! Откъде го бе усвоил? Войникът разпръсна останалите въглени, след това ги стъпка. Пълководеца знаеше името на всеки центурион във войската си. Нали беше Цезар.