Колийн Маккълоу - Жените на Цезар

Това възнамеряваше да стори Цезар със следващите девет години от живота си: щеше да предразположи хората да гледат на него като на достоен за първенството. Което не означаваше, че трябва да търси на всяка цена благоразположението на висшето общество; напротив, трябваше да наложи волята си над другите обществени класи. Римските аристократи щяха да се страхуват от него, щяха да го ненавиждат, както ненавиждаха всички други, сдобили се със славата на Първи сред римляните. Хората от неговите среди щяха да се борят със зъби и нокти да му попречат, щяха да използват всички възможни средства да спрат възхода му, преди той да е в състояние да разгроми тях. Именно затова римският елит не можеше да търпи Помпей Велики, който си въобразяваше, че е римски първенец. Е, той нямаше да се радва дълго на първенството си. Подобно звание прилягаше единствено на Цезар и никоя сила, човешка и природна, не можеше да му попречи да си го присвои. Беше сигурен в това, защото добре се познаваше.

На сутринта след завръщането си у дома Цезар с облекчение завари малка група свои клиенти, дошли да го поздравят по случай пристигането; приемната на дома му беше пълна е народ и старият прислужник Евтих не можеше да скрие щастливата си усмивка. Радваше се и старият Луций Декумий, заприличал на огромен скакалец: мършав и прегърбен, но все така жизнен, неспособен да си намери място от вълнение.

За изненада на мнозина от присъстващите Цезар посрещна Декумий с целувка по устата.

— След Юлия ти най-много ми липсваше, татенце — притисна го към себе си Цезар.

— Рим не е същият без тебе, Паво! — отговори му старецът. Паво, т.е. Паунче, беше старият прякор, който Декумий бе измислил на Цезар, когато знатният му съсед бе още невръстно дете.

— Като те гледам, татенце, упорито отказваш да остарееш.

Това беше самата истина. Никой не знаеше на колко години е Луций Декумий. Може би наближаваше седемдесетте, но навярно щеше да живее вечно. Принадлежеше към четвъртата имуществена класа, членуваше в градската триба Субурана, но така или иначе гражданският му статут не позволяваше да участва реално в изборите или в политическия живот. Затова пък Декумий се ползваше с голямо влияние сред известни обществени кръгове. Изпълняваше ролята на пазител на колегията от кръстопътя, която колегия се помещаваше в съседство с жилищната сграда на Аврелия, и всеки човек от квартала, независимо от положението си, беше длъжен поне от време на време да го навестява. Колегията заемаше едноетажна къщичка на кръстовището между две големи улици и играеше ролята едновременно на примитивен храм и обикновена градска пивница. В качеството си на пазител на кръстопътя Луций Декумий се ползваше с истинска власт; в същото време беше натрупал голямо богатство чрез престъпни афери и беше склонен да дава заеми срещу разумни лихви на хора, които един ден биха могли да послужат на неговите цели или на тези на патрона му Цезар. Цезар, когото Декумий обичаше повече от двамата си родни синове, Цезар, който беше участвал като момче в някои от незаконните му деяния…

— Жилището ти е готово да те посрещне — усмихна му се многозначително Декумий. — Купихме ново легло. Много е удобно.

В студените сини очи на Цезар нещо проблесна. Той се ухили и съзаклятнически намигна на стария си приятел.

— Нека най-напред го пробвам, пък после ще отсъдя, татенце. Което ми напомня… Би ли занесъл едно съобщение до жената на Децим Юний Силан?

Луций Декумий свъси вежди.

— На Сервилия?

— Изглежда дамата е известна.

— Няма как да не я знаем. Тя е жестока с робите.

— Откъде знаеш? Навярно робите си имат своя собствена колегия на Палатина?

— Тези неща се разчуват, много бързо се разчуват! Не би се спряла да разпъне някой роб на кръст, ако реши, че им е нужен урок. Прави го насред градината, всички да видят. Е, което е истина, първо ги бият с камшик, та да не се мъчат дълго на кръста.

— Колко мило от нейна страна — подхвърли Цезар и започна да обяснява какво да й се съобщи. Луций Декумий едва ли му намекваше да не се сближава със Сервилия; още по-малко би си позволил да осъжда вкуса му. Не, той просто си вършеше работата, като му съобщаваше каквото знае.

Храната не означаваше нищо за Цезар: не беше нито лакомник, нито последовател на епикурейската философия. Докато обикаляше клиентите си, той си хапваше прясно изпечения геврек, донесен му от хлебарницата, собственост на Аврелия, и отпиваше студена вода. Икономът добре познаваше навиците му, затова беше донесъл още няколко табли с гевреци, та да закусят и посетителите. За тези, които предпочитаха, имаше кани с вино, също и малки гърненца със зехтин или мед. Правеше впечатление как клиентелата на Цезар нараства.