Колийн Маккълоу - Жените на Цезар

Ето например така наречените „бони“, добрите люде. От всички политически групи в сената те се ползваха с най-голямо влияние. Често налагаха своите избраници при изборите, попълваха със свои хора състава на съдилищата, прокарваха своите законопроекти през народните събрания. И все пак добрите люде не се бореха за нищо! За тях не можеше да се каже друго, освен че всички са в еднаква степен противници на всякаква промяна. Докато Цезар държеше на промените. Твърде много неща в римското общество се налагаше да претърпят промени, дори да бъдат премахнати! Ако службата му в Испания го беше убедила в нещо, то бе, че промените трябва да се състоят в най-скоро време. Корупцията в администрацията и алчността на провинциалните управители щяха да задушат империята, освен ако не им се сложеше край навреме; а това беше само една от промените, които искаше да види. И възнамеряваше да наложи. Всеки аспект от римския обществен живот се нуждаеше от нов поглед, нова уредба. Но добрите люде все така упорито се съпротивляваха на промените. Това не бяха хората, с които Цезар би се съюзил. Нито пък бяха хората, на които Цезар би се понравил; чувствителните им сетива отдавна бяха надушили у него реформатора.

Имаше само един сигурен път до целта, която Цезар преследваше: военната кариера. Но преди да получи правото да командва римска армия, трябваше да се издигне най-малкото до поста на претор. Осемте претори ръководеха правораздаването в Рим и провинциите, затова всеки, който се надява да бъде избран на високата служба, трябваше да е прекарал години в съда. Цезар нямаше друг избор, освен да остане шест години в града. Щеше да си създава връзки, да си търси поддръжници сред избирателите, да се мъчи да овладее хаотичната политическа игра. За целта трябваше да бъде винаги на показ, да разширява личното си влияние, да привлича клиенти, да се сдружава с богаташите от конническото съсловие, да си създава поклонници. И то само от свое име, а не като поредния от „добрите люде“ или от която и да е друга политическа фракция, която държи членовете й да мислят еднакво… или по възможност изобщо да не мислят.

Амбициите на Цезар бяха по-големи от това да оглави някоя фракция; той държеше сам да въплъти една от негласните институции в града: да стане Пръв сред римляните. Primus inter pares, пръв сред равни, това означаваше да превъзхожда във всяко отношение всички останали, да се радва на най-голям политически авторитет и на най-добро име. Да бъдеш Пръв сред римляните означаваше сам да се превърнеш в институция. Думата на Първия се слушаше от всички, а в същото време никой не можеше да го свали от власт, защото на теория не я упражняваше: Първият сред римляните не е нито цар, нито диктатор; цялата му политическа значимост се определя от личния му авторитет, той не заема конкретна служба и не разполага с послушна армия, която да го поддържа. Гай Марий се беше издигнал до подобно положение благодарение на победите си над германите, иначе потеклото му не предполагаше подобен успех. Сула на свой ред се издигна до първенството, и то далеч не само защото беше признат за диктатор. Той беше великият Сула, старият аристократ, самодържецът, венценосецът, непобедимият римски пълководец. Легенда от бойното поле, която се е наложила и в политиката, това беше нужно, за да станеш Пръв сред римляните.

Ето защо човекът, който се целеше толкова високо, не можеше да бъде част от която и да е политическа фракция. Той не можеше да се изказва на Форума от чуждо име, не можеше да пада толкова ниско, че да защитава чужди каузи. Той самият трябваше да бъде фракция и всички трябваше да търсят у него достоен съюзник. След управлението на Сула до върховете на властта се издигаха по-лесно патрициите, но Цезар беше патриций. Далечните му предшественици са били членове на сената още по времето, когато в него са заседавали стотина души, и то прости съветници на римските царе. Преди дори Рим да е бил създаден, предците на Цезар са били царе на Алба Лонга. Освен това Цезаровият род стигаше до самата богиня Венера, неговата трийсет и девет пъти прабаба. Именно тя беше родила Еней, царя на Дардания, който след опожаряването на Троя доплавал до бреговете на Лациум и създал царство — на същото място, на което впоследствие щял да се съгради Рим. Подобен божествен произход беше достатъчно основание човек да се превърне във водач на политическа групировка; римляните държаха на хора с потекло, колкото по-знатни бяха предците, толкова по-лесно наследниците се обкръжаваха със съмишленици.