Колийн Маккълоу: Пръв сред римляните

— Знам, знам, не съм чак толкова невежа! — сопна се съпругата на лихваря, на която не й стана приятно, че една преторска дъщеря я поставя на мястото й. — Работата е там, че този път не сбъркаха никъде! Знаменията са лоши. На четири пъти проблеснаха светкавици от дясно, а в храма се обади бухал. А пък и времето… да знаеш, че или годината ще се окаже лоша, или двамината консули няма да ги бива.

— Е, мен ако питаш, не са необходими светкавици и бухали, за да сме убедени в това — съгласи се Марция, чийто баща така и не беше доживял да стане консул, но затова пък като градски претор беше построил големия акведукт, благодарение на който в Рим винаги имаше прясна вода. Така беше записал името си сред управниците, сторили най-много за своите съграждани. — Всички кандидати бяха толкова жалки, че избирателите бяха затруднени. Марк Минуций Руф може и да направи нещо, но Спурий Постумий Албин! Те винаги са си били некадърници.

— Кои? — попита Цецилия, на която вечно трябваше да се обяснява.

— Целият род на Постумий Албините — отвърна й и погледна към дъщерите си да види не се ли нуждаят от нещо; но те на свой ред си бяха намерили компания в лицето на четирите дъщери на двама от Клавдий Пулхерите — родът им бе многоброен и човек трудно ги различаваше. Пък и обикновено при всеки нещо куцаше. Но за нещастие момичетата, които сега бяха дошли да позяпат церемонията, като деца бяха ходили заедно на училище с двете Юлии, а и нямаше как да се издигне стена срещу един род, почти толкова знатен, колкото и този на Юлий Цезарите. Особено като се има предвид, че Клавдий Пулхерите винаги са били сред най-яростните защитници на старите аристократични порядки — с цената на все по-пълното си разоряване заради неспирно множащата им се челяд. Дъщерите на Марция бяха преместили столовете си до тези на приятелките си, далеч от всякакъв надзор къде бяха техните майки? „А-а! Приказват си със Сула.“ Това не вещаеше нищо добро.

— Момичета! — подвикна им ядосано майка им.

Два пашкула се обърнаха към нея.

— Върнете се при мен — заповяда им тя, — веднага!

Дъщерите й се приближиха.

— Но, мамо, не можем ли да останем при приятелките си? — заумилква се Юлила.

— Не — отсече Марция. По тона й личеше, че спорът е излишен.

Долу, на Форум Романум започваше същинската процесия. Дългото шествие, потеглило от дома на Марк Минуций Руф, вече се беше срещнало с другото, не по-късо, което се точеше от къщата на Спурий Постумий Албин. Начело и на двете шествия яздеха конниците, които, ако денят се беше случил слънчев, щяха да бъдат далеч по-многобройни, но и така надвишаваха седемстотин човека. Без да обръщат внимание на усилващия се дъжд; те се заизкачваха по стръмната пътека на Кливус Капитолинус, където на първия завой вече ги очакваха жреците и касапите. До тях стояха два снежнобели бика с позлатени рога, окичени с гирлянди, с блестящи оглавници. Плътно зад конниците вървяха двадесет и четирите ликтори на двамата консули. След тях идваха самите консули, а зад тях крачеха сенаторите: едните с пурпурен ръб на тогите си, което показваше, че заемат висши длъжности, а другите облечени в бяло. Процесията завършваха всички онези, които не притежаваха никакви по-особени привилегии, сиреч зяпачите или пък клиентите на двамата консули.

„Бива си ги“ — каза си Марция. Може би хиляда души изкачваха тържествено стъпалата, водещи към храма на Юпитер Оптимус Максимус — върховното римско божество, чиято внушителна сграда се издигаше на върха на един от двата капитолийски хълма. Гърците строят храмовете си на равното, но римляните винаги избират за своите такова място, до което да се стига по много стъпала; а онези, които водеха до Юпитер Оптимус Максимус, бяха предостатъчно. „Бива си ги“ — отново си помисли Марция, докато гледаше как жертвените животни и водачите им се присъединяват към шествието, заемайки полагащото им се място на площадката пред величествения храм, оказала се тясна да побере всички. Някъде сред цялото това множество бяха съпругът й и двамата й синове, които също имаха своя дял в управлението на най-великия град на света.

Някъде сред множеството се намираше и Гай Марий. Като бивш претор той и сега носеше своята обшита с пурпур тога претекста, тъмночервените си обувки на сенатор, украсени с токата във форма на полумесец, която свидетелстваше за някогашната му длъжност. Но това му се струваше недостатъчно. Бяха го избрали за претор преди пет години и както беше прието, още преди три трябваше да встъпи и в консулската длъжност. Ала това така и не стана. Защо? Защото никой не го считаше за достоен. Това беше единствената причина. Нима някой бе чувал за рода Марий?