Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Грехът, извършен е убийството на това момче, се надигна подобно на облак, ясно видим за всички нас. Впоследствие двадесет хиляди души, изпаднали в паника, заляха улиците, блъскаха се и прегазваха падналите, захвърлили достойнството си, докато се стичаха към пътищата.

Когато зората беляза началото на новия ден, почти всички бяха напуснали Йерусалим.

Колкото до мен, моят свят бе свършил дълго преди Храмът да пламне, преди каменният прах да покрие улиците. Много преди това бях загубила своята вяра. Не представлявах нищо за баща си, той се бе отказал от мен в мига, в който се бях родила. Сигурно щях да бъда напълно изоставена, но семейството на майка ми бе настояло да ми бъде наета бавачка. Една млада слугиня от Александрия дойде да се грижи за мен, но когато ми пееше приспивни песни, баща ми, страховитият Йосиф бар Елханан, й нареждаше да замълчи. Когато ме хранеше, той й казваше, че вече съм яла достатъчно.

Бях още съвсем малка, когато баща ми ме дръпна настрана, за да ми разкаже истината за моето раждане. Разплаках се, щом разбрах какво е станало, и понесох на крехките си плещи бремето на собственото си съществувание. Името ми беше Йаел и то бе първото нещо в мен, което се научих да ненавиждам. Защото това бе и името на майка ми. Всеки път, когато някой го произнесеше, то напомняше на баща ми как идването ми на този свят е отнело съпругата му.

— В какво те превръща това? — питаше ме той с горчивина.

Нямах отговор на този въпрос, но виждах себе си, отразена в очите му. Бях убиец, достоен за неговото презрение и гняв.

Момичето, наето да се грижи за мен, скоро бе отпратено и заедно с нея от живота ми си отидоха утехата и спокойствието. Знаех какво ме очаква след заминаването й — осакатеният живот на останало без майка дете. В деня, когато ни напусна, хлипах, вкопчена в полата й, копнееща отчаяно за топлината на нейната прегръдка. Брат ми Амрам ми каза да не плача, защото двамата все още бяхме заедно. Слугинята ми подари един нар за късмет, преди внимателно да издърпа дрехата си от хватката ми. Момичето бе достатъчно младо, за да ми бъде сестра, но въпреки това за мен бе като майка и ме бе дарила с единствената нежност, която познавах.

Дадох нара на брат си и взех решението винаги да поставям него на първо място. Но това не бе единствената причина за моя дар. Вече бях приела изцяло своя дял от тъгата.

Докато растях, бях тиха и послушна. Не исках нищо и получавах точно това. Ако бях умна, се стараех да не го показвам. Ако се наранях, запазвах болката си в тайна. Извръщах се, когато забележех други момичета с бащите им, защото моят не желаеше да ни виждат заедно. Той не разговаряше с мен, нито пък ме вземаше в скута си. Беше го грижа единствено за брат ми и любовта му към Амрам бе видна във всеки миг. На вечеря двамата сядаха заедно, докато аз оставах в преддверието, където спях. В ъглите имаше скорпиони, които скоро свикнаха с мен. Наблюдавах ги, страхувах се от тях, но също така се възхищавах на начина, по който дебнат плячката си на студените камъни, без никога да се издадат. Таях чувството си за срам дълбоко в себе си, както скорпионите криеха своята агресивност. По това си приличахме.

Но бях човек. Искаше ми се да притежавам кичур от косата на майка си, за да знам какъв е бил цветът й. Често хлипах в коридорчето на къщата и мечтаех за утехата на нейната прегръдка.

— Нима си мислиш, че те съжалявам? — попита баща ми един ден, когато му беше писнало от моето циврене. — Най-вероятно си я убила със своите сълзи. Направо си я удавила отвътре.

Никога досега не му бях отвръщала, но тогава се защитих. Самата мисъл, че можеше да съм удавила майка си със сълзите си, беше прекалено болезнена, за да я понеса. Усетих как в гърдите и гърлото ми пламва огън. В онзи миг не ми пукаше, че мъжът пред мен е Йосиф бар Елханан, а аз съм едно нищо.

— Вината не е била моя! — заявих твърдо.

Видях как по лицето на баща ми премина странна сянка. Той отстъпи крачка назад.

— Нима ми казваш, че аз съм причината? — попита и вдигна ръце във въздуха, сякаш се пазеше от проклятие.

Не му отговорих, но след като той изскочи навън, осъзнах, че двамата с него имаме нещо общо, много повече, отколкото имах със скорпионите, макар баща ми никога да не ме заговаряше и да не се обръщаше към мен по име. Двамата заедно бяхме убили майка ми. И въпреки това той искаше да нося тази вина сама. Ако такова бе неговото желание, щях да приема това бреме, защото бях предана дъщеря. Но никога вече нямаше да плача. Нищо не можеше да ме накара да престъпя клетвата си. Веднъж ме ужили оса и на ръката ми се появи червен оток; насилих се да запазя спокойствие и да не усещам болката. Брат ми дотича при мен, за да се увери, че не съм наранена. Повика ме с тайното име, което ми бе измислил, когато бяхме съвсем малки — Йая. Обичах да ме нарича така, защото галеното име ми напомняше за приспивните песни на моята бавачка и за времената, преди да узная, че съм донесла разруха на семейството си.