Стаята зад старицата бе неосветена, но забелязах висящите на въжета от тавана треви и растения. Разпознах седефче и мирта, както и изсушените жълти ябълки на мандрагората, наричана още явруха, биле, което се използваше едновременно като афродизиак и като средство за борба с демоничните сили, отровно и мощно. Стори ми се, че чух от вътрешността на мрачното помещение блеенето на коза, според слуховете — любимото животно на вещиците.
— Преди да ми загубиш времето, кажи дали имаш достатъчно шекели за тази твоя защита? — попита ме старицата.
Поклатих глава. Нямах пари, но носех със себе си едно ръчно огледалце. Беше принадлежало на майка ми — красиво изработено, от бронз, сребро и злато, с дръжка от тъмносин лапис лазули. Единствената ми вещ с някаква стойност. Старицата го огледа и след това, видимо доволна, прие моя дар и влезе вътре. Затвори вратата и чух изщракването на ключалка. За миг се зачудих дали просто не си е тръгнала завинаги и никога повече нямаше да видя нея или огледалцето си, но след малко тя отново излезе и ми каза да разтворя длан.
— Сигурна ли си, че не искаш този амулет за себе си? — попита, намеквайки, че в целия свят съществува само един такъв. — Може и да имаш нужда от защита в този живот.
Поклатих глава и простичкото ми вълнено було се свлече. Старицата видя аления цвят на косата ми и отстъпи крачка назад, сякаш на прага й стоеше демон.
— Хубаво е, че не го искаш — въздъхна тя. — За теб не би проработил. Имаш нужда от далеч по-могъщ талисман.
Сграбчих амулета, обърнах се и побързах да се отдалеча. Изненадах се, когато жената се провикна след мен и ме подкани с ръка да се върна при нея, но аз не го направих.
— Не ме попита защо. Не искаш ли да знаеш какво виждам за теб, сестро моя? Мога да ти кажа в какво ще се превърнеш.
— Знам какво съм.
Бях дете, родено от мъртва жена; бях момиче, което не можеше да понесе гледката на собственото си лице. Радвах се, че се отървах от онова огледало.
— Не е нужно ти да ми го казваш — подвикнах към стоящата насред уличката вещица.
Прибрах се у дома и дадох подаръка на брат си; амулетът бе малък, сребърен, за врата, с гравиран образ на цар Соломон, сражаващ се с демон, който лежеше проснат на земята пред него. От другата страна на гръцки език бе изписано Печатът на Бога, имаше и изображение на ключ — олицетворение на ключа, с който Мойсей бе отворил достъпа до божията защита. По същия начин този амулет трябваше да защитава брат ми от неговото напоено с кръв бъдеще.
Амрам бе очарован от подаръка. Заяви, че притежавам способността да чета мислите му, защото се е молил за напътствия и мъдрост, за малка частица от онова, което Господ някога е дарил на цар Соломон. Спестих му информацията, че не аз, а една вещица е знаела какво точно желае той.
Брат ми се зарече, че демоните никога нямало да победят. Това била мисията на сикариите и те не можело да се провалят. Разтвори сърцето си, докато говореше, и аз му повярвах. Амрам си имаше начини да убеждава събеседниците си и да ги кара да приемат гледната му точка, сякаш ги даряваше със способността да видят света през неговите очи. Когато погледнех към брат си, всичко, което виждах, бе царството на Цион и това как нашият народ най-сетне е свободен.
За съвсем кратко време Амрам успя да надмине баща ми в техния сенчест занаят. Беше най-добрият не по случайност, а защото това бе личният му избор. Бе изучил пътя на убиеца от баща ни, както и от някакъв мъж на име Яхим бен Симон, който се бе превърнал в негов учител. Твърдеше се, че Бен Симон познава смъртта по-добре от повечето хора и е уважаван заради умението си да борави с двуострия си сребърен нож. Под неговата опека Амрам бе твърдо решен да напредва, да развива способностите си и да се издигне над всички останали. Брат ми бе целеустремен в желанието си и се упражняваше с упорството на истински майстор на занаята. Докато го правеше обаче, неговите настроения и емоции се меняха пред очите ми. Наблюдавах как момчето, което познавам, изчезва и на мястото му се появява един студен и безстрашен убиец. От баща ни се научи как да се прокрадва незабелязано в нощния мрак и да се катери по кулите единствено с помощта на въже, което омотаваше около китката си. Упражняваше могъществото на тишината, не говореше с дни, оставаше толкова неподвижен, че дори и мишките в градината ни не можеха да го забележат. Ходеше босоног, за да е сигурен, че никакъв звук няма да издаде приближаването му, чак до внезапния удар на острието, на който Бен Симон го бе научил, усъвършенстван допълнително от вродената ловкост на Амрам.
Читать дальше