Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Римляните искаха всичко, което ние притежавахме. Те се стовариха върху ни, както бяха стоварили безмерните си легиони върху толкова много страни, в желанието си не просто да завладеят, а да унижат, с претенции не само към земите или към златото ни, но и към човечността ни.

Колкото до мен, аз очаквах бедствието. Познавах прегръдката му още преди да вдишам за пръв път света, преди да прогледна. Бях второто дете, с година по-малка от брат си Амрам, но за разлика от него, прокълната още от мига на рождението си. Майка ми бе умряла, преди да се родя. В този миг картата на моя живот се бе начертала по кожата ми с червени белези, малки петънца, които следвах едно след друго през годините, и най-накрая те ме бяха отвели до съдбата ми.

Помня мига, в който дойдох на този свят, внезапния край на безбрежното спокойствие, топлината на пулса под кожата си. Бях измъкната от утробата на майка си, която някой сряза с остър нож. Сигурна съм, че чух гневния и изпълнен с мъка вопъл на баща си, единствения звук, който може да раздере чудовищната тишина, сред която обитава човек, роден от нечия смърт. Самата аз не проплаках. Хората забелязаха това. Акушерките си шепнеха една на друга, убедени, че съм или благословена, или прокълната. Мълчанието не беше единствената ми странност, нито пък червеникавокафявите белези, които се появиха върху кожата ми час след раждането. Странното бе косата ми, с нейния наситен, кървавочервен цвят, необичайно буйна за едно дете — сякаш вече познавах този свят, сякаш вече съм била тук.

Казаха, че очите ми са били отворени, а това е знак, че някой е различен. Било напълно очаквано дете, родено от мъртва жена, да бъде белязано от малах ха-мавет, Ангела на смъртта, и освен това родено в месеца на Ав, на тейша беав, деветия ден, под знака на лъва. Винаги съм знаела, че лъвът ме очаква.

Сънувам тези създания, откакто се помня. В моите сънища лъвът се храни от ръката ми. Като отплата поема цялата ми длан в устата си, след което ме изяжда жива.

Когато дойде краят на детството ми, започнах да покривам главата си с шал, дори и в бащиния си двор. Странях от хората. В някой от онези редки случаи, когато придружавах нашия готвач до пазара, виждах как другите млади жени се забавляват и се изпълвах с ревност дори към най-нисшите сред тях. Техният живот бе пълноценен, докато аз можех да мисля единствено за всичко онова, което нямам. Те дърдореха весело за бъдещето си като булки, мотаеха се край кладенеца или се събираха на Улицата на пекарите, заобиколени от своите майки й лели. Исках да им се развикам, да предизвикам скандал, но не казвах нищо. Как можех да изразя завистта си с думи, когато имаше неща, за които копнеех дори повече, отколкото за съпруг, дете или мой собствен дом.

Исках нощ без сънища, свят без лъвове, година без Ав, този безмилостен, червен месец.

Напуснахме града, когато от Втория храм бяха останали единствено руини, и се отправихме към Долината на тръните. В продължение на месеци римляните оскверняваха Храма, разпъваха на кръст нашите хора между свещените стени, изкъртваха златото от входовете и портиците. Именно тук идваха евреите от целия свят, за да принесат жертви на това най-свято място, а за Празника на безквасните хлябове пристигаха хиляди, нетърпеливи да зърнат златните стени в дома на божиите слова.

Когато римляните нападнаха третата стена, хората ни бяха принудени да напуснат тази част на Храма. После легионът срина втората стена. Това обаче не им беше достатъчно. Великият Тит, предводителят на цяла Юдея, нареди построяването на четири обсадни рампи. Нашите воини ги разрушиха с огън и камъни, но римският щурм към храмовите стени бе отслабил защитата ни. Не след дълго враговете успяха да се прехвърлят. Навлязоха в лабиринта от стени, заобикалящ най-святото ни място, тичаха като плъхове, вдигнали високо щитовете си, а белите им туники горяха в аления цвят на кръвта. Светият храм беше разрушен от техните ръце. Щом това се случи, бе неизбежно градът също да падне, да се срине на колене подобно на обикновен пленник, защото без Храма вече нямаше лев хаолам, сърце на света, не беше останало нищо, за което да се бием.

Ламтежът по Йерусалим е като огън, който не може да бъде потушен. В сърцевината на това най-свято сред светите места се таи искрица, която събужда у хората желанието да го притежават, а мъжете често разрушават това, за което копнеят. През нощта стените, създадени, за да устоят пред силата на вечността, стенеха и се разтрисаха. Колкото повече римляните ни задържаха и хвърляха в затвора за престъпления срещу тяхната държава, толкова повече самите ние се раздирахме от противоречия помежду си, неспособни да се обединим зад единна идея за действие. Може би защото ясно осъзнавахме, че не можем да се противопоставим на тяхната мощ, ние се обръщахме едни срещу други, разединени заради жалка завист, жертви на непрестанни предателства, с живот, потънал в непрогледния мрак на страха.