Роалд Дал - Вещиците

— Какво е вещицолог, бабо?

— Човек, който изучава вещиците и знае много за тях.

— Ти вещицолог ли си, бабо?

— Аз съм пенсиониран вещицолог. Вече съм твърде стара, за да работя. Когато бях по-млада обаче, обикалях по целия свят в опити да издиря Върховната вещица. Но не постигнах никакъв успех.

— Тя богата ли е?

— Направо се къпе в пари. Говори се, че в седалището й има машина, същата като машината, с която правителството печата банкнотите, които ние използваме. Все пак банкнотите са просто листчета хартия със специални знаци и картинки по тях. Всеки, който има подходящата машина и хартия, може да ги направи. Предполагам, че Върховната вещица си печата колкото пари поиска и ги раздава на вещиците по целия свят.

— А как прави чуждестранните пари? — попитах аз.

— С тези машини можеш да печаташ и китайски пари, ако искаш — обясни баба. — Трябва само да натиснеш съответното копче.

— Но, бабо, след като никой не е виждал Върховната вещица, откъде си сигурна, че тя наистина съществува?

Баба ме изгледа строго.

— Никой не е виждал и Дявола, но знаем, че той съществува.

На следващата сутрин отплавахме за Англия и скоро след това се завърнах в старата си къща в Кент. Сега обаче в нея щяхме да живеем само двамата с баба. После започна вторият срок, всеки делничен ден ходех на училище и като че ли всичко пак потръгна нормално.

В дъното на градината ни растеше огромен кестен, в чиято корона двамата с Тими (най-добрият ми приятел) бяхме започнали да строим великолепна къщичка. Можехме да работим по нея само в събота и неделя, но напредвахме бързо. Бяхме започнали с пода, който изградихме, като положихме широки дъски между два отдалечени клона и ги заковахме към дървото. След месец бяхме готови с него. След това сковахме дървен парапет. Той обикаляше целия под и така ни остана да построим само покрива. С покрива обаче беше трудно.

Един съботен следобед, докато Тими беше на легло, болен от грип, аз реших да започна покрива сам. Чувствах се прекрасно високо в короната на кестена, напълно сам, заобиколен отвсякъде от светлозелените млади листа. Сякаш се намирах в голяма зелена пещера. Бях въодушевен и от височината. Баба ми беше казала, че ако падна, ще си счупя крака, и всеки път, когато погледнех надолу, по гърба ми полазваха тръпки.

Захванах се с работа и заковах първата дъска от покрива. Тогава внезапно с крайчеца на окото си зърнах една жена, която стоеше под дървото. Тя ме гледаше и се усмихваше по изключително особен начин. Когато повечето хора се усмихват, устните им се разтеглят настрани. Устните на тази жена бяха опънати нагоре и надолу и разкриваха всичките й предни зъби и венците. Венците й приличаха на сурово месо.

Винаги е стряскащо да забележиш, че някой те наблюдава, докато си мислиш, че си сам.

А и какво изобщо правеше тази чудата жена в нашата градина?

Забелязах, че носи малка черна шапка, а ръцете й бяха с ръкавици, които достигаха почти до лактите й.

Ръкавици! Тя носеше ръкавици!

Замръзнах.

— Имам подарък за теб — каза жената, все още взряна в мен, все още усмихната и с открити зъби и венци.

Не й отговорих.

— Слез от дървото, момченце, и ще ти дам най-прекрасния подарък, който някога си получавал. — Гласът й бе странно дрезгав. Имаше метално звучене, сякаш в гърлото й бе пълно с кабарчета.

Без да сваля очи от лицето ми, тя много бавно пъхна една от облечените си с ръкавици длани в чантата си и извади малка зелена змия, а после я вдигна, за да я видя.

— Питомна е — каза жената.

Змията започна да се увива около ръката й. Беше яркозелена на цвят.

— Ако слезеш, ще ти я дам.

„О, бабо — помислих си аз. — Помогни ми!“

Тогава се паникьосах. Хвърлих чука и се закатерих като маймуна нагоре по огромното дърво. Не спрях, докато не се качих възможно най-високо, където се спотаих разтреперан от страх. Вече не виждах жената. Деляха ни много слоеве листа.

Останах горе часове наред, почти без да помръдвам. Започна да се стъмва. Най-накрая чух баба да ме вика.

— Тук горе съм — провикнах се аз.

— Слизай веднага! — извика тя. — Време е за вечеря.

— Бабо, онази жена отиде ли си?

— Каква жена?

— Жената с черните ръкавици!

Отдолу долетя мълчание. Баба мълчеше, сякаш си бе глътнала езика от изумление.

— Бабо! — извиках пак. — Там ли е още?

— Не — отговори най-сетне баба ми. — Тръгнала си е. Аз съм тук, скъпи. Ще се погрижа за теб. Вече можеш да слезеш.

Слязох от дървото. Треперех. Баба ме прегърна.