Роалд Дал - Вещиците

— Не смеят. Също както крият плешивите си глави с перуки, така трябва да крият и грозните си крака, като ги напъхват в хубави обувчици.

— Но това не е ли ужасно неудобно? — попитах аз.

— Изключително неудобно е. Обаче са се примирили.

— Щом вещицата носи обикновени обувки, ще ми е трудно да я разпозная, нали, бабо?

— Страхувам се, че е така. Възможно е да забележиш как накуцва съвсем леко, но само ако се вгледаш внимателно.

— Това ли са единствените разлики между вещиците и обикновените жени?

— Има още една — рече баба. — Още една-единствена.

— Каква е тя, бабо?

— Слюнката им е синя.

— Синя ли? — извиках аз. — Не е възможно! Слюнката им не може да е синя!

— Синя е като боровинка.

— Лъжеш, бабо! Никой няма синя слюнка!

— Вещиците имат.

— На мастило ли прилича?

— Точно така. Дори пишат със слюнката си. Използват онези старомодни писалки и просто плюнчат писеца.

— Мога ли да забележа синята слюнка, бабо? Ако вещицата ме заговори, ще успея ли да я видя?

— Само ако се вгледаш внимателно — отвърна баба. — Ако се взреш много внимателно, вероятно ще зърнеш синкавия цвят на зъбите й, но той не си личи много.

— Ще го забележа, ако тя се изплюе — казах аз.

— Вещиците никога не плюят. Не се осмеляват.

Не можех да повярвам, че баба би ме излъгала. Всяка сутрин тя ходеше на църква, а преди всяко хранене казваше молитва. Човек, който прави тези неща, не би излъгал. Започвах да вярвам на всяка нейна дума.

— Това е всичко, което мога да ти кажа — рече баба. — Но тези знаци едва ли ще са ти от голяма помощ. Никога не можеш да си напълно сигурен дали една жена е вещица само като я погледнеш. Ако обаче носи ръкавици, има големи ноздри, странни очи, коса, която прилича на перука, и ако зъбите й са синкави, в случай че забележиш всички тези неща накуп, веднага си плюй на петите.

— Бабо, ти като малка срещала ли си вещица?

— Веднъж. Само веднъж.

— Какво се случи?

— Няма да ти кажа. Ще се уплашиш до смърт и ще сънуваш кошмари.

— Моля те, разкажи ми — умолявах я аз.

— Не. Някои неща са твърде ужасни, за да ги изричам на глас.

— Има ли нещо общо с това, че нямаш един палец?

Изведнъж баба стисна старите си сбръчкани устни като щипци, а ръката, с която държеше пурата (онази без палеца), потрепери леко.

Зачаках. Тя не ме погледна. Не продума. Внезапно се бе затворила напълно в себе си. Разговорът бе приключил.

— Лека нощ, бабо — казах аз, станах от пода и я целунах по бузата.

Баба не помръдна. Излязох тихо от стаята и отидох в спалнята си.

На следващия ден у дома пристигна мъж с черен костюм, който носеше куфарче, и проведе дълъг разговор с баба в дневната. Не ми беше позволено да влизам там, докато мъжът бе вътре, но когато той най-накрая си тръгна, баба се приближи бавно към мен с много тъжен вид.

— Този мъж ми прочете завещанието на баща ти — каза тя.

— Какво означава завещание?

— Това е нещо, което човек пише, преди да умре. В него казваш кой ще получи парите и имотите ти. Но най-важното е, че в него се казва кой ще се грижи за детето, ако и майката, и бащата починат.

Обзе ме страшна паника.

— Пише, че ти ще се грижиш за мен, нали, бабо? — извиках аз. — Нали не трябва да ходя другаде?

— Не. Баща ти никога не би постъпил така. Помолил ме е да се грижа за теб, докато съм жива, но също така иска да те върна в дома ти в Англия. Иска да отидем да живеем там.

— Но защо? Защо не можем да останем тук, в Норвегия? Ти не би искала да живееш никъде другаде! Казвала си ми, че не желаеш!

— Знам — отвърна баба. — Но има много усложнения с парите и къщата, които ти няма да разбереш. Освен това в завещанието пише, че макар всичките ти роднини да са норвежци, ти си роден в Англия, започнал си образованието си там и баща ти иска да продължиш да учиш в английско училище.

— О, бабо — изплаках. — Знам, че ти не желаеш да живееш в дома ни в Англия!

— Разбира се, че не желая. Но се опасявам, че се налага. В завещанието пише, че и майка ти е искала същото, а желанията на родителите трябва да се уважават.

Нямаше измъкване. Трябваше да заминем за Англия и баба веднага започна да подготвя пътуването.

— Новият срок в училището ти започва след няколко дни — каза тя, — затова нямаме време за губене.

Вечерта, преди да тръгнем за Англия, баба отново подхвана любимата си тема.

— В Англия вещиците не са толкова много, колкото са в Норвегия.

— Сигурен съм, че няма да срещна нито една.