Роалд Дал - Вещиците

— В камък ли? — попитах аз. — В истински камък?

— В гранит — отвърна баба. — Ако искаш, ще те заведа да го видиш. Още го държат в къщата. Стои в коридора като малка каменна статуя. Гостите подпират чадърите си на него.

Макар да бях много малък, не бях готов да повярвам на всичко, което баба ми разказваше. Но тя говореше толкова убедително и сериозно, по лицето й нямаше и следа от усмивка и дори очите й не проблясваха, че започвах да се чудя дали все пак не казва истината.

— Продължавай, бабо. Спомена, че децата били общо пет. Какво се случи с последното?

— Искаш ли да си дръпнеш от пурата ми? — попита тя.

— Едва на седем години съм, бабо.

— Няма значение на колко години си. Ако пушиш пури, няма да хващаш настинки.

— Разкажи ми за петото дете, бабо.

— Петото дете — каза тя, като дъвчеше края на пурата си, сякаш бе вкусна аспержа — беше доста интересен случай. Деветгодишно момче на име Лейф отишло през лятото на почивка с родителите си на един фиорд. Семейството си правело пикници и плувало край скалите на едно от островчетата. Малкият Лейф се гмурнал във водата и баща му, който го наблюдавал, забелязал, че момчето останало под повърхността необичайно дълго. Когато най-накрая изплувало над водата, то вече не било Лейф.

— А какво било, бабо?

— Превърнало се в делфин.

— Не е вярно! Невъзможно е!

— Бил хубав млад делфин. При това много дружелюбен.

— Бабо! — казах аз.

— Да, скъпи?

— Наистина ли се е превърнал в делфин?

— Самата истина ти казвам — рече тя. — Познавах добре майка му. Тя ми разказа всичко. Разказа ми как делфинът Лейф останал при тях през целия следобед и возел братята и сестрите си на гърба си. Прекарали си чудесно. След това им помахал с перка и отплувал, и никой повече не го видял.

— Но, бабо, откъде са знаели, че този делфин е бил именно Лейф?

— Той им казал. Смеел се и се шегувал с тях през цялото време, докато си играели.

— Но те не се ли паникьосали, когато се случило това? — попитах аз.

— Не особено — отвърна баба. — Не забравяй, че в Норвегия сме свикнали с подобни неща. Тук навсякъде има вещици. Вероятно някоя дори живее на нашата улица. Време е да си лягаш.

— Вещицата не може да влезе през прозореца в стаята ми нощем, нали? — попитах леко разтреперан.

— Не. Една вещица никога не би направила нещо толкова глупаво, като да се катери по улуците или да влиза с взлом в домовете на хората. В леглото си ще си в безопасност. Хайде, ела, ще те завия.

На следващата вечер, след като баба ме изкъпа във ваната, тя отново ме заведе в дневната, за да ми разкаже друга история.

— Тази вечер — каза старата жена — ще те науча да разпознаваш вещицата, ако видиш такава.

— Със сигурност ли ще я разпозная?

— Не. И в това е проблемът. Но можеш да си почти сигурен.

Тя ръсеше пепел от пурата в скута си и се надявах, че няма да се подпали, преди да ми е казала как да разпознавам вещиците.

— Първо, истинската вещица със сигурност ще носи ръкавици, когато я срещнеш.

— Едва ли винаги ще е така — рекох аз. — Ами през лятото, когато е горещо?

— Дори и през лятото — отвърна баба. — Налага се. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото вещиците нямат нокти. Вместо човешки те имат тънки извити нокти като на котка и носят ръкавици, за да ги скрият. Разбира се, много напълно почтени жени носят ръкавици, особено през зимата, затова този знак няма да ти е от голяма помощ.

— Мама носеше ръкавици.

— Не и в моя дом — рече баба. — Вещиците носят ръкавици дори вътре. Свалят ги само когато си лягат.

— Откъде знаеш всичко това, бабо?

— Не ме прекъсвай. Просто ми се довери. Второто, което трябва да запомниш, е, че истинската вещица е винаги плешива.

— Плешива ли? — възкликнах аз.

— Плешива е като сварено яйце — отвърна баба.

Бях изумен. Имаше нещо нередно в това, жена да е плешива.

— Защо са плешиви, бабо?

— Не ме питай защо — сопна се тя. — Но те уверявам, че по главите на вещиците не расте нито косъмче.

— Ужасно!

— Отвратително — рече баба.

— Щом като е плешива, значи лесно ще я забележа.

— Изобщо не е така. Истинската вещица винаги прикрива плешивостта си с перука. Носи най-изящните перуки, а е почти невъзможно да различиш първокласната перука от обикновената коса, освен ако не я дръпнеш от главата й.

— Тогава ще я дръпна — заявих аз.

— Не ставай глупав. Не можеш да дърпаш косата на всяка жена, която срещнеш, дори да носи ръкавици. Само опитай и виж какво ще стане.