Роалд Дал - Вещиците

Може дори да е — от това ще ви се изправи косата — може дори да е милата ви учителка, която в момента ви чете тази книжка. Огледайте внимателно учителката си. Тя вероятно просто ще се усмихне на подобно абсурдно твърдение. Не се оставяйте това да ви заблуди. Може би го прави, защото е лукава.

Разбира се, и за миг не твърдя, че учителката ви наистина е вещица. Казвам само, че не е изключено. Малко вероятно е, но — а това е едно голямо „но“ — не е невъзможно .

Ех, само ако имаше начин да познаем със сигурност дали една жена е вещица, бихме могли да хванем всички тях и да ги напъхаме в месомелачка. За съжаление няма такъв начин. Но има някои едва забележими знаци, за които да се оглеждате — чудати дребни навици, характерни за всички вещици. Ако научите кои са те и ако ги запомните, може би ще имате шанс да се измъкнете от хватката им, преди да пораснете.

Аз самият на два пъти срещах вещици, преди да навърша осем години. От първата избягах невредим, но втория път нямах такъв късмет. Преживях неща, които сигурно ще ви накарат да пищите, докато четете за тях. Няма как. Трябва да разкрия истината. Това, че все още съм тук и ви разказвам (колкото и странно да изглеждам), се дължи изцяло на прекрасната ми баба.

Баба ми беше норвежка. Норвежците знаят всичко за вещиците, защото те са дошли именно от мрачните гори и скованите от лед планини на Норвегия. Баща ми и майка ми също бяха норвежци, но тъй като татко работеше в Англия, съм се родил там, израснах там и тръгнах в английско училище. Два пъти в годината — на Коледа и през лятото — заминавахме за Норвегия на гости на баба. Доколкото си спомням, тази старица беше единствената ми жива роднина и по майчина, и по бащина линия. Тя беше майка на майка ми и аз я обожавах. Когато й гостувах, разговаряхме или на норвежки, или на английски. Нямаше значение на какъв език точно. И двамата говорехме свободно и двата езика и трябва да призная, че я чувствах по-близка дори от майка си.

Малко след седмия ми рожден ден, както обикновено, с родителите ми заминахме да прекараме Коледа с баба в Норвегия.

Там, докато пътувахме с майка ми и баща ми в студа през покрайнините в северната част на Осло, колата ни се подхлъзна и се преобърна в скалиста пропаст. Родителите ми загинаха. Аз бях здраво завързан с колана на задната седалка и получих само рана на челото.

Няма да разказвам подробно страшните събития от онзи ужасяващ следобед. При спомена още ме побиват тръпки. Накрая, разбира се, се озовах в дома на баба, където тя ме притисна силно в обятията си и двамата плакахме цяла нощ.

— Какво ще правим сега? — попитах я през сълзи.

— Ще останеш тук при мен и аз ще се грижа за теб — отвърна тя.

— Няма ли да се връщам в Англия?

— Не — рече баба. — Не мога да допусна това. Душата ми ще отиде в Рая, но костите ми ще останат в Норвегия.

На следващия ден, за да се опитаме да забравим за голямата си тъга, баба започна да ми разказва приказки. Тя бе прекрасен разказвач и всичките й истории ме омайваха. Но най-интересно ми стана, когато подхвана темата за вещиците. Баба явно знаеше много за тези същества и ме увери, че историите за вещици, за разлика от другите й разкази, не са измислени приказки. Всички бяха истина. Самата истина. Бяха исторически събития. Всичко, което баба ми разказваше за вещиците, се бе случило действително и трябваше да й вярвам. Най-лошото обаче беше, че вещиците още съществуваха. Срещаха се навсякъде около нас, а аз трябваше да повярвам и на това.

— Вярно ли е, бабо? Истината ли казваш?

— Скъпи, няма да оцелееш дълго на този свят, ако не знаеш как да разпознаеш вещицата, когато я видиш.

— Но ти каза, че вещиците приличат на обикновени жени, бабо. Как тогава ще ги забележа?

— Трябва да ме слушаш — отвърна баба. — Необходимо е да запомниш всичко, което ще ти кажа. След това ти остава само да се прекръстиш, да се молиш и да се надяваш на най-доброто.

Седяхме в дневната на дома й в Осло и аз се готвех да си лягам. В тази къща пердетата никога не се дърпаха и през прозорците виждах огромните снежинки, които бавно падаха в непрогледния мрак навън. Баба ми беше страшно стара и сбръчкана, с едро тяло, обгърнато от сива дантела. Тя седеше царствено в креслото си и изпълваше всеки сантиметър от него. Дори мишка не би могла да се промъкне и да се намести до нея. Аз, едва седемгодишен, седях на пода в краката й, облечен с пижама, халат и пантофи.

— Кълнеш ли се, че не ме баламосваш? — продължавах аз. — Заклеваш ли се, че не си измисляш?