Петър Бобев - Жрицата на змията

А душата му беше потисната. Не само от страх пред заплахата, която се надигаше, която стягаше възела край него. Всъщност целият живот на индианеца протича в страх — страх от живите врагове, които дебнат да отмъкнат главата му; още по-голям страх, по-право ужас, пред мъртвите, пред злите духове, които прелитат невредими над всеки капан, които се вият из въздуха и пакостят, неуязвими нито от копие, нито от стрела, нито от куршум.

Измъчваше го най-вече съмнението. Кого трябваше да послуша — белия човек с черната дреха, чуждия човек, или своя шаман? Имаше ли право да пренебрегне вярванията на дедите си? Да ги забрави заради един бледолик? Нямаше ли да го накажат жестоко духовете на дедите му?

Магьосникът го чакаше отвън, пребледнял и отпаднал, все още замаян от силната наркоза…

— Е? — запита той. — Ще изпълни ли Утита волята на духовете?

Утита го изгледа подозрително. Наистина ли не помнеше какво му бе говорил?

— Не! — пошепна той. — Утита обеща на белия вожд, че няма да суши глави. Ако излъже, племето трябва да го изгони.

Шаманът нарами убития мравояд и двата ягуарови бута. Тежаха, но не ги остави. Всички му направиха почтително път.

Насред поляната той се обърна и го повика с кимване на глава.

Индианецът притича до него.

— Утита беше храбър воин — рече шаманът. — Кога стана страхливец?

Утита вирна глава.

— Всеки знае, че не е страхливец. И жените-господарки също. Само той е живял в техния град. А там ходят само избрани, смели мъже.

— Не! Не! — клатеше глава шаманът. — Вече не е воин. Зли духове са го възседнали, както ягуар възсяда тапира. Забравил е племето си. Чужди думи изрича, чужди мисли — говори като бледолик.

И преди да си тръгне, подметна:

— Ако не убиеш, ще убият теб! Тъй е при нас!

Утита го преведе мълчаливо през безопасните проходи и си тръгна назад замислен. Нима само така може да се оцелее тук, в джунглата? Как да запази своя живот, без да отнема чуждия? Как? И какво искаше да каже с последните си думи шаманът? Предупреждаваше или заплашваше? Дали все така, пиян от майкоа, нямаше да насъска друг да му пререже шията, както преди малко искаше да изправи него срещу Вачапа? И то само за това, че Вачапа бе отказал да го дари с едно угоено тапирче…

Погнуса и гняв стиснаха гърлото му. И страх от този опасен човек, когото и той като всички други мразеше, но в същото време търсеше, търсеше в негово лице помощта на други сили, по-висши, смазан от съзнанието за своята безпомощност.

Сега вече нямаше друг изход. Шаманът не му даде билки за здраве. Искаше убийство. Искаше тсантса.

Оставаше му само едно — белият шаман! Трябваше да го подири, да поиска помощ!

Скоро! Много скоро!

Мракът падна бързо. Утита се прибра по тъмно. Синът му изглеждаше още по-зле.

Тсапау приближи отново.

— Спаси сина си! Прогони демона, докато е време! После ще бъде късно.

Той стисна устни.

А ако наистина стане късно? Ако магьосникът е прав, а белите са лъжци и измамници? Защо се повежда по техните закони? Не е ли по-право като сега — всеки по своя закон?

Отвън гората шумеше заплашително. Сред крясъците и ревовете на зверовете се чуваха други звуци — злокобни и неразбираеми. Тъй вият злите духове, когато обграждат геята. Цялата гора е пълна със зли сили. Те се реят във въздуха, невидими и безшумни като прилепите-вампири, дебнат от всеки храст, настръхнали, свирепи, кръвожадни — по-опасни от всяко живо същество.

Утита залости вратата. Взе пушката си и застана до една пролука между коловете на стената. Ауаке с другата пушка се прилепи към насрещната стена. Останалите му синове легнаха да спят, стиснали в ръце копията си.

Започваше нова нощ, изпълнена с тревога и заплахи, обикновена нощ за обитателите на селвата, обсадени от зверове и сковани от непреодолимия ужас на суеверията.

Внезапно агамите от покрива се разкрякаха — предупреждаваха, че иде враг. В същия миг Утита зърна някаква сянка, която пълзеше към хижата. Той провря цевта през дупката и стреля.

После — тишина!

Утита се надигна. Навикът, възпитанието от детинство, набиваните схващания искаха своето. Теглеха го натам — да притича и да отреже главата на убития, за да я изсуши, да обезвреди духа й. Убитият враг е по-силен от живия. Той е вече дух, неуязвим.

Но успя да се овладее. Беше обещал.

И все пак — мъртвият враг е по-опасен от живия — така казваха дедите, бащите, шаманът…

Той отново погледна през пролуката. Вече нямаше никой. Дали беше звяр, избягал ранен, или човек… Или пък — неволно кръвта му застина — дух, когото не лови куршум?