Петър Бобев - Жрицата на змията

Истината! Къде беше тя? Защо насън? Нима е измама, че сега диша, че вижда шамана пред себе си, че Тукупи е болен? Как може тъкмо той, живият живот, да е измама?

Шаманът изпи чудодейното питие и приседна на земята. Утита продължаваше да стои пред него прав, загледан в гърчовете на лицето му.

Тукупи стенеше в треската.

На двора папагалите се разкрякаха, но подгонени от някого, излетяха върху палмовия покрив и там се усмириха.

Магьосникът заговори тихо:

— Утита, слушай! Слушай и помни!

И сякаш не той, а някой друг заговори със задгробен глас, сякаш друг надничаше през свитите му полегати очи.

— Аз виждам… — Гласът му стана дрезгав, неясен, фъфлещ. — Виждам прадядото на твоя род в образа на ленивец. Стар, със сиви коси… Виждам и други духове… Все животни… Някога животните са били хора… Бащата на твоя баща говори… Тукупи ще умре… Всяка болест се причинява от някого… Всяка смърт идва от някого… Някой враг… Враговете пращат демони, пращат болести… Слушай…

Утита усети, че го обхваща предишният трепет. Все пак това беше шаманът. Говореше с духовете. Имаше власт, свръхестествена власт.

— Слушай! — повтори шаманът. — Този, който е пратил демона, трябва да умре… Или той, или някой от рода му… Утита е длъжен да приготви тсантса, да подчини на себе си духа на злия враг… Да спаси Тукупи…

Утита пошепна:

— Не! Стига тсантси! Стига! Искам да стана като белите!

Шаманът не го чуваше, замаян, вцепенен от силната напитка.

— Утита е длъжен да убие Вачапа… Тъй казва старият ленивец, бащата на твоя род; тъй казва анакондата, майката на всички хора… Вачапа праща демона… Вачапа погубва Тукупи…

Утита стоеше слисан. Вачапа! Съседът му, който живее хе там, до потока — единственият, с когото не са в кръвна вражда. И с него ли?

Утита стисна устни.

Вачапа не е враг на Утита. Той е враг на шамана. Слуша белия шаман, дава му жълти камъчета и взема горчиви прахове. Отбягва шамана, не му носи вече тлъсти тапири и крехки ленивци.

Шаманът продължаваше да приказва; думите му ставаха все по-неразбираеми, докато накрай заглъхнаха съвсем. Тялото му се отпусна безжизнено на пода.

Утита излезе вън да не смущава духа му. Близките му го оградиха с питащи погледи. А той стоеше със стиснати юмруци.

Не! Не! Стига!

Пред него се изправи Тсагтау, майката на Тукупи.

— Кой?

— Вачапа! — отвърна неволно Утита.

В очите на жената светна гневът. Тя го загледа въпросително.

— Не! — повтори той. — Не искам вече! Аз бях при бледоликите. Те не правят тсантси. А живеят по-хубаво от нас. Техните геи са големи-големи, имат много ядене… Един бял с черна дреха до земята каза: „Утита, ще те пусна да си отидеш в селвата. Но преди това ми обещай, че няма да режеш глави.“ И Утита обеща. А никой мъж не лъже. Ако излъже, значи, не е мъж, а жаба…

— А Тукупи? — изправи се насреща му Тсапау. — Какво ще стане с Тукупи? Тъй знам аз, тъй е било… Трябва да се развали магията… Утита трябва да донесе тсантсата на Вачапа…

Упоритостта на жена му не го ядоса. Той не я нагруби, не я нахока. Шуарите уважават жените си. Те дори и куче не могат да ударят.

— Утре ще потърся белия шаман — отговори той.

После извика със знак синовете си.

— Да видим капаните — рече той, — докато се събуди шаманът.

Обиколиха цялата околност. Примките бяха пръснати по най-неочаквани места, по всяка пътечка, дори по най-непристъпните. Някъде бяха изкопани вълчи ями със заострени колове на дъното, покрити с клони и шума, така че и най-опитното око да не ги забележи. Другаде бяха заредени смъртоносните гребени, най-коварните изобретения на индианците. Върху прегънато еластично дърво се нанизват остри шипове като гребло на височина до човешките гърди. Невинна наглед лиана, провесена ниско до земята, е свързана с дървената кука, която държи прегънат този коварен гребен. Всяко докосване до лианата освобождава куката и страшното оръжие се изправя като пружина. Шиповете нанизват безпогрешно гърдите на неканения гост… Навред бяха препречени палми с бодли, намазани с кураре, бяха натрупани стени от тръни…

Утита забеляза някакви следи около единия гребен. Колкото и да се взираше, не успя да открие дали човек или звяр се бе навъртал наоколо.

Но каквото и да беше, за всеки случай на десет метра от този капан той сглоби втори. Ако врагът беше запомнил първата опасност и я заобиколеше, да се натъкне на втората.

Когато провери цялата си укрепителна система, Утита, заобиколен от синовете си, тръгна към геята.