Петър Бобев - Жрицата на змията

Утита носеше на рамо уме, духовата пушка, двуметрова тръба, изработена от палмата чонта. В колчана лежаха стрелите, напоени с кураре. Ауаке беше въоръжен с дълъг лък от змийско дърво с ръкохватка, украсена с папагалски пера. В колчана му стърчаха опашките на отровните стрели, направени от пера на харпии.

От заранта двамата претърсваха джунглата. Шаманът искаше месо, не някоя мършава агама или оскубан папагал, а охранено горско животно — ленивец или маймуна, тапир или мравояд. Иначе щеше да си иде, щеше да зареже болния Тукупи, втория син на Утита. А Тукупи беше много зле, от два дни гореше, кашляше, тресеше се от студ, докато тялото му плуваше в пот. Отиваше си Тукупи, всички виждаха това.

Както пристъпваше подир баща си, Ауаке запита:

— Защо не вземеш горчив прах от белия шаман?

Утита отвърна мрачно:

— Знаеш, нямам жълт метал.

— Някои са получавали и така, без нищо…

Индианецът се обърна гордо:

— Други — може. Не и Утита. Утита иска това, що му е нужно; дава това, що му искат. Не взема, без да даде. Вземеш ли, без да дадеш — това е кражба.

И замълча, затвори се отново в себе си, ядосан от несполучливия лов.

Проклета гора! Пълна с животни, които са годни за ядене. Но нейде горе, недосегаеми. По върховете се прехвърляха от клон на клон стада маймуни. А малко под тях висеше като наръч сено, с главата надолу, ленивец. Насреща му пълзеше бодливо свинче. На съседния клон се примъкваше коата. Животни — гъмжило! Но все горе, все там, където не достига човекът. Харпията лети и си хваща жертвите по клоните. Ягуарът се катери по дърветата, оцелотът скача, сякаш има крила. Само човекът е принуден да се мъкне като дива свиня пекари по земята и да гладува. Затова другите индианци се заселват край реката — там има риба, там животните идват на водопой. А Утита влезе в гората, скри се от отмъщението на враговете, отдаде се на земеделие. И ето все по-трудно и по-трудно намираше месо.

Той имаше и пушки, две хубави пушки, но ги заряза. Не можеха да се сравнят с безшумното уме. Плашеха дивеча, прогонваха го.

Изведнъж нейде съвсем наблизо, зад гъстия храст, се чу рев. Ягуар! Предупреждаваше жертвата си, преди да се метне отгоре й.

Утита усука с памук края на стрелата и я тикна в цевта. После притича напред, следван от сина си, който нагласи тежката стрела върху опънатата тетива.

Напреде им се мярна пъстро тяло. Но преди ловците да стрелят, из гъсталака изскочи един разярен мравояд и се хвърли върху ягуара, впи в гърба му огромните нокти на предните си лапи. Едрата котка се превъртя мигновено да пресрещне нападателя. Двете животни се вкопчиха в едно премятащо се кълбо. И само след минута ягуарът лежеше върху мравояда, готов да прегризе врата му. В този миг отгоре му се метна втори мравояд, по-едър и по-силен от първия. Страхотните му нокти потънаха в хълбока на хищника, разпраха корема му. Втори удар изкара навън вътрешностите му. Ягуарът се повлече назад, преметна се и падна по гръб.

Тогава Утита разбра защо мравоядите бяха тъй настървени. Хищникът бе разкъсал детето им. Индианецът можеше да убие и двата стари мравояда, но не духна в цевта, не изпрати убийственото острие. Месото на малкия мравояд беше достатъчно. Никой нямаше да се откаже и от ягуара, а пъстрата му кожа щеше да послужи за мека постеля.

Мравоядите сякаш разбраха какво ги бе слетяло; разбраха, че е непоправимо. Посуетиха се край мъртвото дете и изведнъж навлязоха в гората. Но Утита знаеше. Те щяха да се върнат пак. Щяха да се връщат при него отново и отново, докато го разкъсат урубу.

Утита ги превари. Одра набързо кожата на ягуара, метна на гръб двата му бута. Ауаке преметна през рамо малкия мравояд и така натоварени, двамата поеха назад към геята си по тясната, невидима сред бодливите драперии на лианите пътечка.

По едно време Утита зърна някаква драскотина върху отсрещното каучуково дърво. При това и мъхът под дървото беше поомачкан. Един европеец би минал край тези дири, без да подозре нищо, но за жителя на джунглата всяка следа, дори най-незначителната, най-незабележимата, говори много. Утита приклекна. Някой е стоял на това място, после запълзял по корем. На две-три места върху влажната почва личаха следите на дланите му. Това е станало нощес — една прекършена орхидея още не бе увехнала напълно. А тази орхидея цъфти само през нощта.

Кой можеше да бъде нощният посетител, който идваше към дома му пълзешком?

Утита знаеше много добре. Колко пъти и той самият беше приближавал така до чуждите геи, бе дебнал дни и нощи поред, докато някой излезе навън, за да се метне отгоре му и да му отсече главата.