Петър Бобев: Отровният пръстен

И се извъртя рязко. Успя да се обърне и да хване пирата за ръцете. С ловко извъртане го дръпна, преметна го при себе си във водата. Посегна към гърлото му, почна да го души.

Тогава третият вдигна веслото да го стовари върху главата му. Не успя. Една добре премерена стрела прониза гърдите му.

Скил пусна врага си, който потъна безжизнен в дълбините, а той загреба към брега, следван от ругатните на разбойниците от кораба, тоя път вече не посмели да го преследват.

Най-сетне усети под краката си твърдото дъно. Стъпи, закрачи към сушата. И там, полужив от изтощение, се строполи на пясъка.

Когато пред очите му просветна, беглецът се видя обграден от цял отред савроматски девойки с опънати насреща му лъкове. А пред него, закрила го с тялото си, стоеше разярена самата Амага.

Скил се надигна, изправи се до нея. И тя го прегърна с лява ръка, докато с дясната стискаше заплашително меча.

— Отстъпете! — извика тя, задъхана от гняв.

Десетничката амазонка пристъпи напред заплашително.

— Всеки чужд мъж, слязъл на тоя бряг, трябва де умре!

Амага вдигна още по-решително оръжието си.

— Аз вече убих първия си враг. И то не само един, а двама… И имам право да се омъжа.

— Имаш — отвърна десетничката. — Такъв е законът…

Амага почти извика:

— Тогава… Слушайте закона! Ето моят мъж… Вече не е чужд…

Разярените амазонки бавно отпуснаха надолу върховете на стрелите си.

Защото тъй повеляваше Аргимпаса 297 297 Аргимпаса — скитска богиня на плодородието и майчинството. , богинята на любовта…

Затворницата забелязваше как намалява водата в питоса 298 298 питос — огромна делва за насипни материали (жито) или течности (вода). . Вече при всяко гребване глинената й чаша се чукаше о дъното. Намаляваше и храната, която й бе оставил Лизимах.

Във вечния мрак, затиснал нейния свят, нямаше ден и нощ. Нямаше изгрев и залез. Имаше само тъмнина, черна и непрогледна, каквато навярно е водата на Стикс 299 299 Стикс — според гръцката митология река в подземното царство. , през която Харон 300 300 Харон — в гръцката митология: лодкарят, който отвежда мъртвите в Аида. превозва душите на умрелите. И може би заради това сегашният й затвор в дълбоката пещера, без искрица светлина, не й изглеждаше толкова зловещ. Та нали животът й беше една безкрайна тъмница, откак изгуби Александра — светлината на сърцето си, и истинската светлина на очите си. Един безкраен Стикс, вледенил приживе душата й…

И ето, дойде и тоя час, когато чашата й излезе от питоса суха. Водата се бе свършила. И никой нямаше да й поднесе друга. И никой нямаше да й отвори, та да я изведе навън. Останали й бяха десетина маслини и кора хляб. Но водата беше по-важна. Без храна може да се живее дълго. Без вода не може. След ден-два-три Орития трябваше да умре.

Струваше й се, че вече вижда пред себе си прекрасната ловджийка Бендида 301 301 Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието. , наметната с пъстра зейра 302 302 зейра — наметало с качулка (на турски: япанджак, ямурлук). , която й дава знак с ръка и я кани да я последва. Накъде ли? На нейния празник ли, когато жените ядат сурово свинско месо, за да получат разплодна сила от богинята на плодородието?

Но не. Орития знаеше. Никога нямаше да празнува Бендидиите. За друго я зовеше богинята — зовеше не нея, защото тялото й не можеше да види нищо; зовеше душата й, която отделена дори от сляпо тяло е зряща. Нали Бендида беше тая, която се грижеше за душите на умрелите тракийки? И колкото повече е страдала душата, толкова повече грижи изискваше?

Ясно, идеше краят. А Орития не се боеше от него, И не само защото всички траки не се страхуват от смъртта; не само защото знаеше, че всеки край е ново начало. Не само защото като вярваща в Дионис се надяваше като него да добие безсмъртие. Знаеше, душата се преражда, за да изкупи предишните си грехове. И така, по пътя на преражданията, да се слее с божеството. Колко ли пъти щеше да се преражда Орития, за да изкупи своите страшни грехове? Тя познаваше екстаза — когато душата излиза от тялото и се приобщава към Дионис, за да вкуси още приживе своята независимост от тялото — да вкуси от блаженството, на което ще се наслаждава вечно в отвъдния живот.

Ала не. Сега не беше същото. Не беше екстазът на менадите 303 303 менади — участнички в Дионисиевите мистерии. , вкусили от бръшляновите листа при Дионисиевите мистерии. Сега беше нещо по-друго, по-човешко. Това беше екстазът на личното щастие. Щастлива беше Орития, тържествуваше пред прага на Аида 304 304 Аид — царството на мъртвите. . Защото бе отмъстила. Макар и след толкова години, бе постигнала целта на живота си. Отмъстила бе заради себе си, заради непосилната си мъка; отмъстила бе и заради другите, заради всички ония, които се наричаха траки и пъшкаха под железния юмрук на Лизимах. Нещастниците, които бяха принудени да му харизват житото, получено с кървав пот на челото, и децата си, откъснати от сърцата им, за да му стават роби — да слугуват на потисниците, да правят крепостите им, за да овековечават тиранията.