Петър Бобев - Отровният пръстен

Калон кагатон! Мечтата на елина. Красив и добър. Здрав дух в здраво тяло. Такъв беше Александър: равен на бог физически, богоравен и по дух. Ала боговете не понасят тези, които искат да се мерят с тях, да ги достигнат. Калокагатията е гибелна за обикновените смъртни.

А него го нямаше вече. Сега срещу една съсухрена старица със сърце, сгърчено от злоба, стоеше един омразен стар базилевс, който беше виновен за всичките й нещастия. И тя вместо да скочи отгоре му и да му издере с нокти очите, трябваше да разговаря с него, да го утешава, да криви душата си.

Едва чуваше думите му:

— Тръгвахме срещу Дарий. Тъй ни казаха тогава. Избликнал горещ извор и изригнал каменна плоча. На нея пишело, че Базилевсът ще срази персите. Сам я видях… После пак — при битката с Дарий над главата му кръжеше орел. Базилевсът вярваше, че той му е предрекъл победата… А преди да влезем във Вавилон, ни пресрещнаха халдейските жреци. Предизвестиха го да не влиза в града. Защото там го очаква нещастие. И той за пръв път не се вслуша в предсказание…

Орития хапеше устни. Уви, не пророчеството на халдейците го бе убило, а нейната отрова. Уби го тя. Уби го, без да знае това и самият Лизимах, който не й позволи да го предупреди.

Посетителят повиши глас:

— Кажи, Орития! Изтълкувай ми волята на безсмъртните! Предпази ме от гнева им! Както боговете бдяха над Базилевса!

Орития неволно промълви:

— Не се сравнявай с Александра! Ти си сянка на Александра.

Лизимах трепна. Не можа да чуе всичко, не можа да го схване веднага.

Иззад олтара бликна жертвеният дим, обгърна изправената жрица, която мълвеше своите молитви.

— Разправи ми съня си! — подкани го Орития.

И Лизимах отвърна:

— Над главата ми летеше гарван. Той си откъсна главата и я понесе с нокти над полето. Кажи ми, Орития, какво означава това? Предскажи ми бъдещето!

Вече замаяна, през упойващия дим жрицата отговори:

— Както си живял, тъй и ще си идеш.

— Славно ли? — не сдържа въпроса си базилевсът.

Тя отвърна веднага:

— Ти си сянка на славата.

Лизимах стисна юмрук, не свикнал да разговарят така с него. Не беше ходил при оракул преди това, та да знае, че пред оракула мълчат всички: и роби, и базилевси.

— Много си дръзка! — възкликна той.

Сляпата отвърна:

— През устата ми говори Вечният, Възкръсващият и Възкресяващият.

Лизимах преглътна и тоя отговор. Нямаше друг, който да му изтълкува кошмара. А той не му даваше покой оттогава. Такъв сън — и то тъкмо преди похода. Тъкмо сега, когато усещаше странни неща, друг път неусещани; когато ведно с телесната слабост, непозната до днес, се прибавяше и някаква духовна слабост — колебание, неувереност, боязън. И краткотрайни притъмнявания на паметта, обезличаване на спомени.

Орития шепнеше несвързани думи, люлееше се диво, сякаш се задушаваше в упойващия дим.

И ето, разперила ръце, тя почти изкрещя:

— Аз виждам… Много кръв… Гарванът е лаком за леш. Собствената му лакомия ще го унищожи… Сам ще откъсне главата си…

В смутената му душа тя целеше да влее нов смут, да я разколебае пред решителното сражение. Знаеше, не би го накарала да се откаже от замисления поход. Пословична беше упоритостта му. Затова трябваше да разклати вярата му в успеха. И продължи прегракнало:

— Кръв… Отвъд голямата река… Червена от кръв… И голяма победа… И страшно поражение…

— За кого? — не можа да сдържи въпроса си Лизимах.

Не дочака отговора. С вик на ужас сляпата се свлече безчувствена на пода. Тоя път наистина припадна. Изгубила всички сили от страшното напрежение при срещата с врага си…

Когато се събуди, Орития опипа пода под себе си. Къде се намираше? Това не беше нейната килия, а някаква дупка, издълбана в скалите, която вонеше на мухъл.

Усети, че над главата й се бе привел самият базилевс.

— Сега слушай ти! — рече й той.

В гласа му вече не личеше предишната слабост; неувереността и уплахата пред бъдещето. Види се, пристъпът му бе преминал. И той отново бе станал предишният силен и самонадеян владетел. Види се, отслабнала бе отровата на пръстена; даваше отдих, позволяваше на тялото да се бори с нея, да надделява понякога.

— Слушай какво ще ти кажа пък аз! Пред мен не минават такива пророчества като пред Крез!

Орития знаеше по-добре от него историята на баснословно богатия Крез. Преди да започне войната против Кир, персийския цар, Крез бе поискал съвет от оракула в Делфи. И Пития 217 217 Делфийска Пития — жрица-оракул в храма на Аполон в Делфи под планината Парнас. му бе отговорила: „Едно голямо царство ще загине“. Помислил, тъй както му се искаше, че това царство е персийското, Крез бе започнал войната, в която бе загубил всичко. Едва тогава бе прозрял, че оракулът не бе уточнил кое именно царство ще загине.