Петър Бобев - Отровният пръстен

Поклони се и излезе решително навън, остави я все така, с прострени напред като заклинащи, сочещи пътя ръце.

Сляпата приседна бавно върху пиедестала на жертвеника. Оброни глава, замислена. Отдавна не се бе замисляла. Само преследваше целта си. Бързаше. Защото вече нямаше време. Никой не знаеше кога ще хрумне на Атропа 215 215 Атропа — една от Мойрите, която прерязва нишката на живота. — орисницата да среже нишката на живота й; и делото й, и отмъщението й да останат неосъществени.

Клетият баща! Една отрепка. Нека осмисли съществованието си. Нека стане нещо! Със своя подвиг, а тя беше сигурна, че ще го извърши, да се обезсмърти. Заради себе си Аридей не беше способен на подвиг. Само заради сина си — да обезсмърти и сина си, който бе загинал ей тъй напразно.

Колко непознато, пълно с противоречия е човешкото същество! Нищожество и величие, облечени в едно слабо тяло. Когато се срива някаква проста канара, се разтърсва светът. Когато умира човек, може никой да не го забележи. Платон беше казал: „Човекът е двуного и безперно същество“. Диоген посочил един оскубан петел: „Ето човекът на Платон!“ Кой беше прав? Дионис, още като дете, бил изяден от титаните. Така разправя митът. И Зевс, баща му, ги изгорил с гръмотевицата си. От пепелта им се зародили хората. Затова у всички тях се борят двете начала: зверското от титаните, божественото — от Дионис. Кое начало ще надделее у Аридей: зверският страх или божествената храброст?

Тъй я завари царският ефеб 216 216 ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход. , който дойде да предупреди за идването на Лизимах.

Орития се прибра в подземието да се приготви. Вълнуваше се, сърцето й блъскаше в гърдите. Този, който бе убил радостта в живота й, който й бе отнел светлината, идваше при нея като просител, без да подозира дори от кого чака съвет и напътствие. Щеше ли да устои тя, щеше ли да овладее докрай омразата си, без да я издаде, без да я разкрие пред тогова, когото бе решила да унищожи.

Тя изпи няколко глътки от отвара на котешко биле. Трябваше да се успокои, да укроти треперенето на цялото си тяло, да се представи на врага си такава, каквато подобава — безстрастна и безучастна проводница на божествената воля. Зашепна молитви към Дионис, към сина му Орфей, към майката на Орфей — музата Калиопа Сладкогласната. Към деветте музи и майка им Мнемозина. Все тракийски божества, присвоени от гърците.

Тогава чу тропота на телохранителите, които претърсваха храма. Добре, че не позволи на Аридея да се скрие някъде. Щяха да го намерят, щяха да го съсекат на място.

После всичко утихна. Няколко тежки стъпки спряха пред жертвеника. Лизимах бе дошъл. Ето, вече принасяше жертвата. Тя долови и забързаните стъпки на жреца. Идваше и нейният ред.

Без да изчака повикването, прорицателката се заизкачва по стръмната стълба. По навик, безшумно като сянка, застана на мястото си.

Сама се учуди на овладения глас.

— Кажи, Лизимахе, какво мъчи душата ти?

Чу тежкото му дишане. Нямаше нужда от очи, за да разбере, че отмъщението й се сбъдваше; че отровата на пръстена вече действуваше. Представяше си го как изглежда — пребледнял, с трескав поглед, с разтреперани пръсти, изгубил досегашната си увереност. Външно все същият Лизимах, а вътрешно — съвсем друг.

— Видях лош сън — изпъшка базилевсът.

И млъкна.

Орития го изчака търпеливо. И тъй като той не продължи, сама го попита:

— Какъв сън?

— Аз… — трепна той. — Какво исках наистина?

Тя едва сдържа радостта си. Той вече забравяше, почваше да забравя! Значи, наистина отровата беше проникнала у него. Може би по-бавно, по-слабо от някога, но действуваше.

— Сънувал си лош сън, базилевсе — подсети го сляпата.

Лизимах задиша още по-учестено.

— И съм болен. Нещо има не в ред. Треска. Понякога унес. Затова реших да те подиря. И Базилевсът някога така…

Винаги в разговорите със себе си, в мисълта си той не можеше да нарече Александра с друго име. За пръв път сега го нарече гласно така.

— Базилевсът вярваше на гадатели, на ясновидци. И елини, и халдейци. Във всичко виждаше знамение. Тъй разправяше той — когато се раждал, върху покрива на двореца кацнали два орела. А като станал цар, статуята на Орфей в Либерта, изсечена от кипарис, се обляла в пот. И гадателите предрекли, че на поетите предстои да се потят много, за да опишат бъдещите му подвизи. Една жрица в прорицалището на бесите му предсказала слава на бог…

Орития неволно се подпря в жертвеника. Споменът на загатнатата среща изникна като жив пред мъртвия й поглед, сякаш в гърдите я блъсна нажежена скала. Тогава… Тогава сърцето й беше младо, преляло от любов. И пред нея стоеше самият Александър.