Петър Бобев - Отровният пръстен

И Троил продължи:

— Тъй казва Лизимах: „Нека храбрите гети убият своя повелител Дромихайт! Тогава той, Лизимах, ще присъедини Гетия към царството си, а Залмодегик ще направи свой върховен жрец. И вие повече няма да бъдете диви варвари, а ще станете просветени елини…“

Залмодегик се провикна от високото:

— Мъдри гети! Нима ще повярвате на един лъжец? Един, когото не аз, а самият Залмоксис намери за недостоен. Хванете тозчас подлеца и го вържете на четири коня, та да разкъсат лъжливото му тяло!

Троил не изчака, а го прекъсна с гръмлив глас?

— Не замесвай Безпогрешния в своите гнусни дела! Всичко, което говоря, е истина. И затова се гневиш.

— Докажи го! — изкрещя Залмодегик. Троил даде знак на войниците зад себе си.

— Аз имам свидетел.

Един от тях пристъпи напред, бръкна в торбата, която носеше, и извади отвътре отрязаната глава на Золтес. С рязко движение я повдигна нагоре, към пребледнелия жрец.

— Ето моят свидетел! — рече Троил.

Залмодегик го позна. Ясно, заговорът му бе разкрит. Свърза го мигновено с изпращането на Битус и Тартула при Лизимах. Подозрял го бе снощи, сега се увери напълно (уви, твърде късно!), че това бе коварен ход на Дромихайт; че така врагът му го оставяше без най-верните му, най-силните му поддръжници.

Като звяр в клетка върховният жрец се озърна назад, търсейки опора, търсейки изход, пролука за бягство. Напразно. Отвред се виждаше обграден с врагове, които го отделяха напълно от малкото му привърженици. А тия привърженици, явно вече разколебани от думите на Троил, по-вероятно уплашени при провала на заговора, бяха готови да го изоставят напълно. Хората на Дромихайт, приятелите на Троил бързо настъпваха към него, стягаха обръча. И всеки миг можеха да скочат отгоре му, да го убият…

Той беше сигурен — нямаше право да очаква пощада. За предателя в Гетия има само едно наказание — смърт. Като истински тракиец и Залмодегик си бе поиграл със смъртта. Тъй както понякога се забавляват пияните му сънародници, както изпитват съдбата си… Беше се забавлявал и той, преди да стане жрец. Поставяш примката на врата си и в мига, когато другите бутват столчето, на което си стъпил, срязваш въжето. Ако успееш, разбира се…

Голяма игра бе подхванал Залмодегик. И я бе изгубил. Не бе успял навреме да среже въжето…

Без да се колебае повече, безстрашно, като истински гет, той се спусна напред в мига, когато четиримата воини зад него, все приятели на Котела, протягаха ръце да го хванат, и се хвърли върху щръкналите отдолу копия.

Този път Залмоксис не отхвърли пратеника.

Орития вече не се съмняваше, че Меда ще оживее. Дишането и се бе изравнило, събудил се бе отново пулсът на сърцето, устните й бяха изгубили мъртвешката си синина. Може би след ден, след два нещастницата щеше да дойде в съзнание. Но какво можеше да й каже тогава Орития; как да й разкрие ужасната вест, научена от върналия се с базилевса роб — че мъжът й е убит? Как щеше да понесе неговата смърт нещастницата, която се бе пожертвувала за него?

А беше длъжна да й го каже. Дори най-жестоката истина е по-добра от съмнението. Трябваше да знае Меда, че Троил бе загинал, защото бе отказал да поведе враговете срещу родината си. И че тя беше длъжна да отмъсти на Лизимах — първо за себе си. Да отмъсти и заради Орития, заради всички траки…

Меда вече нямаше смисъл в живота. Жрицата беше уверена в това. Жена с такава любов, годна на такава саможертва, не може да надживее любимия. Загива. А защо да загине мърцина? Защо?

Дори когато разумът е угаснал, когато спи и бездействува, подсъзнанието бодърствува, попива света. Орития го знаеше. Беше убедена, че всичко, което й кажеше сега, Меда щеше да запечата в тайнствените подземия на душата си. И това неосъзнато знание щеше да насочва постъпките й в бъдеще, след като се свестеше.

— Меда, слушаш ли ме? — пошепна й жрицата толкова тихо, че никой друг не би я чул. — Троил е мъртъв. Лизимах го уби. Отмъсти на Лизимах! Иди при Лизимах! И го отведи там, откъдето няма да се върне! Отмъсти за Троил!

Болната лежеше все тъй безчувствена и неподвижна. Ала Сляпата беше сигурна. Чула я бе, щеше да я послуша, когато му дойде времето.

Заплела беше още една бримка от мрежата, която щеше да омотае Лизимаха. Отмъщението й трябваше да го стигне. И щеше да го стигне — все някоя пусната от нея стрела щеше да го умери.

Тя знаеше още нещо. Може би след час, може би след два Лизимах щеше да дойде тук. Затова беше напуснал стана си при Истър — да се съветва с нея, да я пита за някакъв зловещ сън, който бе сънувал. Дори само това даваше надежда. По-рано Лизимах не сънуваше лоши сънища, по-рано отричаше ясновидци и предсказатели. А сега без ничия подкана бе решил да я подири. Отровата действуваше. И с Александра стана така — и той се огради с гадатели; и нищо не начеваше без тях.