Петър Бобев - Гладиаторът

— Салве, Алвио!

Робът го бе научил втора дума. И птицата бързаше да се похвали.

Маркус Красиниус не го погледна, а прекоси с едра крачка таблинума и влетя в атриума. Там завари Силвиус Красиниус — блед, с изпито лице и тъмни кръгове под очите въпреки освежаващата баня. Ястията бяха непокътнати, непокътнато стоеше и налятото в златен ритон кипърско вино.

След толкова месеци, прекарани в походи и лишения, римлянинът можеше да си позволи охолство. Охолна беше и трапезата на Маркус Красиниус: паунови гърди, езици на славеи и пълнени черва на либийски мишки, печени врабчета, залети с мед. И медена пита. Както си угаждаха Красовци в Рим. Един префект в покорена Македония по власт струва повече от един трибун в Рим.

Без да става, Силвиус само вдигна очи. Маркус не намери сили да отговори на този питащ поглед. Само кимна. Но и това се оказа предостатъчно. Силвиус разбра всичко недоизказано.

Префектът щракна с пръсти. И в залата влезе безшумно една робиня.

— Либия, налей ми вино!

Робите нямат лични имена, нямат и фамилии. Остават им само прикачените от господарите прякори. Някои получават името на собственика си. Такъв беше готвачът му Марципор, което значи „Момче на Маркус“. Други пък като последна утеха се представяха с името на родния си край: Меда от Медика, Ливан от Ливанските планини. Тази нещастница беше опазила само името на родината си Либия. И нищо повече.

Тя напълни носороговата му чаша. Поднесе му я. Но и сега, при такава тревога, страхът от някогашното пророчество отново надделя.

— Да дойде опитвачът!

Робът дотича куцешком.

Улисан в грижите си, Маркус не забеляза тържествуващото пламъче в очите му.

Толкова време Стак бе дебнал! Толкова време бе дирил отрова. Че къде ли може да я намери в римския град един жалък роб? Кой ли ще му я продаде? Защото на него му трябваше силна, бърза отрова. Наистина той би могъл да сложи татул, или бучиниш, или лудо биле. Но от тях човек трябва да изпие много, поне една чаша, за да умре. И едва днес Либия бе срещнала някаква скитница сирийка, гледачка и баячка, от която бе откопчила това зрънце, след като бе пъхнала, под дрехите й един златен поднос.

„Няма лъжа! — беше рекла сирийката. — Сигурна работа. За час, не повече. Тая отрова избива като медена роса от една скала и се събира в магарешко копито. С нея Аристотел отровил Александър.“ Либия не знаеше нито кой е Александър, нито Аристотел. Още по-малко я бе грижа дали Аристотел е могъл да убие Александър. Важното беше това, че някой беше отровил някого.

Стак пое чашата, отпи голяма глътка и се обърса с ръка. После пристъпи към масата. Но преди да я положи, с ловко движение пусна отровата. Толкова пъти го бе упражнявал, че го бе овладял до съвършенство. Маркус не забеляза нищо, потънал в своите мисли. Не бе забелязал и излизането на братовчеда си.

Без да погледне повече към виното, за да не възбуди подозрение, гърбавият се отдръпна в своя ъгъл. А сърцето му биеше лудо, до пръсване. Бе успял! Сви се, сякаш задряма. А всъщност през полуотпуснатите си клепачи дебнеше всяко мръдване на жертвата си. В другия ъгъл се вцепени Либия. Знаеше клетата, Рим наказва с кръст робите, които не са попречили на покушението върху господаря им, смята ги съучастници. Какво остава за истинска съучастничка? Но се бе решила. Щеше да бяга. Ако пък не успееше…

Както винаги Маркус не пое веднага чашата. Беше се научил да изчаква. Домашната невестулка се покатери върху колената му. В Рим още не бе проникнало онова египетско зверче — котката. В Рим все още се бореха срещу мишките и плъховете с питомните невестулки.

Един роб се втурна с вик:

— Господарю! Господарю!

Маркус трепна.

— Защо крещиш?

— Силвиус Красиниус е мъртъв!

Посегнал вече към виното си, префектът го остави на масата недокоснато. Макар че я бе очаквал, тази вест го потресе.

Той пристъпи в конклава. На пода върху разкошната мозайка сред локва кръв лежеше братовчед му с меч, забит в корема. Загинал като истински римлянин, без чужда помощ.

И това беше минало! Маркус Красиниус стисна зъби до болка, после се обърна рязко и излезе. Оставаше му още другото. Сетне щеше да се напие като тракиец. Защото трябваше да забрави. Нямаше сила да издържи повече.

Той се качи на белия си кон и го препусна, съпроводен от телохранителите си. Излезе извън града и се отправи към строената в каре кохорта.

Войниците го посрещнаха с поздрав. Безмълвен, той се закова насред карето. Видя ги — все същите смръщени, сурови воини в желязо. Но тоя път видя и друго — смута и негодуванието в очите им. Зад тях стояха заканителни и страшни легионерите от другите кохорти, докарани за пример и назидание, докарани освен това да придадат повече сила на консулската присъда.