Ерик Найт - Ласи

След като се настаниха в автомобила, момичето се притисна до дядо си.

— Седни спокойно и не мърдай — нареди раздразнено херцогът. — Не понасям, когато някой постоянно се мести насам-натам.

— О, дядо! — извика Присила. — Ти беше толкова добър, искам да кажа, заради онова куче.

Старият мъж се покашля и избягна погледа й.

— Глупости! — изръмжа той. — Глупости. Щом пораснеш, ще проумееш, че аз съм това, което хората наричат твърдоглав йоркширски реалист. Цели пет години си втълпявах, че това куче трябва да стане мое. Ето че най-после ще го имам.

Той се засмя и поклати доволно глава.

— Е, трябваше да купя и стопанина й, за да се сдобия най-после с нея. Но може би това не е най-лошата част от сделката.

Когато младият Джо Караклоу каза, че след няколко дни няма да могат да разпознаят кучето му, той беше прав. Естествено, криво ухото страшилище с неравна къдрава опашка изчезна веднъж завинаги. На негово място се появи гордото, грациозно коли със стройна, благородна глава, известно като кучето на Сам Караклоу. Ласи остана при семейството и след няколко седмици на редовна храна и всекидневни грижи мършавостта изчезна, хлътналите хълбоци се наляха, а годините на правилно възпитание, през които бяха изградили у нея съпротивителни сили и устойчивост, сега й бяха от полза. Буйната черно-бяло златна козина отново се развяваше от вятъра и радваше очите на всеки, който я видеше. Остана само лекото куцане, причинено от куршума, одраскал хълбока й. Мускулът се беше сковал и Сам Караклоу опита какво ли не, но всичките му магии и тайни не можаха да я излекуват напълно.

Все пак той постигна много с търпеливо масажиране и безкрайни упражнения на мускулите и скоро куцането стана толкова незабележимо, че само най-опитният куче гледач би могъл да забележи лекото влачене на крака при тичане. В очите на повечето хора Ласи отново беше най-красивото куче коли.

Всеки делничен ден, малко преди четири часа, продавачите в магазините хвърляха поглед навън, виждаха гордото куче да тича с високо вдигната глава надолу по улицата и казваха:

— Човек може да си свери часовника по Ласи.

След известно време се появяваше Джо Караклоу, приключил с училището, който се прибираше вкъщи със своето куче.

И все пак, обещанието, което Джо даде на херцога, че кучето ще го чака всеки ден пред училището, се оказа неизпълнимо. Дойде време, когато Ласи престана да се появява пред вратата. Странно, но Джо изобщо не се разтревожи. Той изглеждаше напълно доволен от света и всеки ден хукваше към къщи сам и усмихнат.

В един такъв ден, подсвирквайки си весело, момчето вървеше по настлания с чакъл път в имението на херцога. Тогава видя момичето.

Първото чувство, което изпита, беше съжаление. Присила по нищо не приличаше на здравите, едри и силни момичета от селото.

— Здрасти — поздрави той.

— Здравей — отговори момичето.

Нямаше какво повече да си кажат, но Джо въпреки това спря.

— Дълго ме нямаше — продължи Присила. — Бях на училище.

— Така ли?

— Да. Сега обаче имаме ваканция.

Джо се замисли дълбоко.

— Нашата ваканция започва едва след седмица — обяви след сериозен размисъл той.

Настана нова пауза, после момичето попита:

— Как е Ласи?

Джо се усмихна толкова широко, че сърцето й се стопли. Той се огледа, сякаш искаше да се увери, че никой не ги чува.

— Ела да видиш — прошепна най-после той, сякаш й оказваше огромно благоволение.

След това тръгна напред към къщичката, където зад високата стена цъфтяха големи, пъстри рози. Отвори вратата и извика:

— Мамо! Искам да й ги покажа.

— Заповядайте, госпожице — отзова се веднага майката и бързо изтри от масата няколко несъществуващи трохички.

Джо отведе момичето в хладната стая за пране, където цареше здрач. В един ъгъл беше поставен широк, нисък кош. В коша лежеше Ласи, а около нея се бяха натъркаляли седем безформени пухкави кученца и спяха.

— Ето, виждаш ли — обясни гордо Джо. — Държим я тук, защото е нещастна в кучкарника. Тя си е домашно куче, нашата Ласи.

Момичето клекна пред коша и докосна с пръст една от рунтавите топчици. Малкото същество издаде писклив, сънен звук.

— Сигурно са още слепи? — попита Присила и двамата се засмяха.

Джо стана разговорлив.

— Разбира се, че не. Проглеждат, когато навършат десет дни. А тези станаха на три седмици. Вече обикалят наоколо — макар че най-приятно им е да си спят.