Ерик Найт - Ласи

След малко херцогът вдигна глава, но не се изправи, само устреми поглед някъде в далечината. Момчето и родителите му стояха и чакаха. Когато най-после стана и отговори, не употреби йоркширския диалект, а се обърна към Сам Караклоу като джентълмен към джентълмен:

— Сам Караклоу — изрече той, — това не е моето куче. Мога да се закълна, че никога не е било мое. Никога! Нито за миг не бих нарекъл такова куче свое!

После се обърна и тръгна към вратата. Внучката му изтича след него и го дръпна за ръкава.

— Нима не помниш за какво дойде тук? — попита тихо тя.

Херцогът сякаш се сепна и изведнъж стана такъв, какъвто си беше винаги.

— Не говори толкова тихо! Какво каза? — изрева той — О, да, разбира се. Не е нужно да повтаряш, не съм забравил!

Той се обърна към стопанина на кучето и гласът му зазвуча заплашително:

— Караклоу! Караклоу! Къде сте, по дяволите? Защо се скрихте?

— Все още съм тук, господине.

— О, да, да. Разбира се. Наистина сте тук. Работите ли?

— Ами… тя, работата… — промърмори мрачно Сам Караклоу.

— Да, да, попитах дали работите! Имате ли работа? Да или не? — изкрещя херцогът.

— Ами, аз… там ще строят ново шосе… — започна отново Сам Караклоу.

Докато търсеше правилните думи, жена му побърза да му се притече на помощ, както правят всички добри съпруги в Йоркшир — а и в повечето други части на света.

— Мъжът ми засега не работи никъде, но му направиха три или четири предложения, които трябва да се имат предвид. Би могло да се каже, че сега ги обмисля. Но още никъде не е казал да или не.

— Тогава е най-добре да откаже — и то по-скоро — изпухтя херцогът. — Трябва ми човек за кучкарника. Мисля, че вие, Караклоу… — Погледът му се върна на грозното куче, което послушно седеше зад стопанина си, — … мисля, че вие знаете много неща за кучетата. Това е всичко! Значи се разбрахме!

— Не бързайте толкова! — извика Сам Караклоу. — Вижте, не ми се иска да мисля, че съм отнел на някого мястото и съм му създал затруднения. Нали разбирате, господин Хайнс не е виновен…

— Хайнс! — изфуча херцогът. — Какво ми говорите за Хайнс! Той е един проклет глупак. Трябваше да го уволня. Та той не различаваше куче от кон. Трябваше да знам, че един лондончанин няма да ръководи кучкарника по вкуса на един истински йоркширец. Затова искам вие да заемете мястото му.

— Това е добре, но има и още нещо — намеси се госпожа Караклоу.

— И какво е то?

— Каква е заплата?

Херцогът изду бузи.

— Колко искате, Караклоу?

— Седем фунта на седмица, толкова струва работата му! — побърза да отговори госпожа Караклоу, преди мъжът й да е успял да си поеме дъх и да каже нещо.

Ала херцогът беше истински йоркширец и никога нямаше да си прости, ако пропуснеше удобния случай да прояви „практичност“, както се изразяват там, когато става въпрос за пари.

— Пет — излая той. — И нито пени повече.

— Шест фунта и десет — започна да се пазари госпожа Караклоу.

— Шест фунта и нито пени повече — предложи херцогът като врял и кипял търговец.

— Съгласна — обяви бързо госпожа Караклоу и изведнъж заприлича на ястреб, уловил добра плячка.

И двамата засияха, видимо доволни от усилията си. Госпожа Караклоу щеше да се съгласи дори на три фунта седмично — а що се отнася до херцога, той съзнаваше много добре, че мъжът, когото наема на работа в кучкарника си, е неоценим.

— Значи всичко е наред — заяви тържествено херцогът.

— Почти — възрази с усмивка жената. — Аз, разбира се, изхождам от предпоставката, че… — Тя се наслаждаваше на собствените си думи, защото ги намираше за много изискани, и си позволи да ги повтори: — Аз, разбира се, изхождам от предпоставката, че ще получим къщичката в имението ви.

— Не искате ли твърде много, мадам? — попита мрачно херцогът. — Добре, ще я получите, но при едно условие. — Той повиши глас и изкрещя: — Само при условие, че докато живеете близо до мен, няма да допускате в дома ми това безформено, криво ухо, криво опашато същество, което направо е позор за расата на колитата. Какво ще кажете сега?

Той зачака, мърморейки нещо под нос, доволен от себе си. Когато смаяният Сам Караклоу се наведе към кучето, херцогът едва не се изсмя с глас. Този път момчето отговори вместо баща си:

— Ама разбира се, господине! Тя ще прекарва повечето време долу, при училището, защото всеки ден идва да ме посрещне. Освен това само след два или три дни ще я нагласим така, че изобщо няма да я познаете.

— Не се и съмнявам — изпухтя херцогът и закрачи гордо към колата си. — Не се съмнявам, че ще го направите…