Ерик Найт - Ласи

Докато дядото и внучката вървяха към голямата стара къща, пазачът Хайнс се приближи към кучето в клетката.

— Ще те накарам да се храниш както трябва — изръмжа ядосано той. — Да го знаеш. Ще те храня, дори ако трябва със собствените си ръце да ти тъпча яденето в гърлото.

Кучето не показа с нищо, че го е чуло. Само примигна, сякаш изобщо не забелязваше човека от другата страна на решетката.

Когато Хайнс си отиде, Ласи остана да лежи неподвижно в огрения от слънцето квадрат върху земята, докато сенките се удължиха. Тогава се надигна неспокойно, изпъна глава и пое дълбоко въздух.

Очевидно не подуши онова, което търсеше, защото тихо изскимтя. После започна да се разхожда покрай решетката — напред, назад, напред, назад.

Тя беше куче и в главата й не се оформяха мислите, които ние, хората, изразяваме с думи. Само някакво неопределено желание постепенно завладя цялото й същество. Скоро желанието доби ясни очертания. Усетът за време раздвижи мозъка и мускулите й.

И изведнъж Ласи разбра много точно какво иска. Сега можеше да го направи.

Джо Караклоу бавно излезе от училище и… спря като закован.

Силен вик се изтръгна от гърдите му:

— Ласи! Ласи!

Джо се втурна към кучето си, коленичи и зарови пръсти дълбоко в гъстата му козина. Обзет от дива радост, той скри лице в гривата на Ласи и я потупа по хълбока. След малко се изправи. Идеше му да скача и танцува от щастие. Момчето и кучето се държаха по много различен начин. Докато момчето не беше на себе си, кучето седеше най-спокойно и само размахването на опашката издаваше колко се радва да види малкия си приятел. Сякаш искаше да му каже: „Защо се вълнуваш толкова? Мой дълг е да те чакам, и аз дойдох. Какво необикновено има в това?“

— Да вървим, Ласи — подвикна момчето.

После се обърна и хукна надолу по улицата. В първия момент дори не бе помислил каква е причината Ласи да се върне при него. Каза си, че това е истинско чудо, и побърза да прогони надигащите се съмнения.

Защо да си блъска главата, след като най-прекрасното нещо на света се беше случило? Ласи се върна, и толкова.

Само че нещо продължаваше да го безпокои. Нима баща му беше откупил Ласи обратно? Или имаше друга причина?

Джо помисли малко и още веднъж се опита да се успокои.

Вече тичаше по главната улица и сега въодушевлението му зарази и Ласи. Изведнъж тя го задмина, направи няколко скока и залая с онези тонове на бурно щастие, които успяват да издадат кучетата, макар и рядко. Отвори широко устата си, както много често правят колитата, за да изразят доброто си настроение. В такива случаи стопаните им се кълнат, че кучетата се смеят от радост.

Едва когато стигнаха до бюрото по труда, Джо забави крачка. Един от мъжете, които стояха там, се провикна:

— Ей, момче? Как успя да си върнеш кучето?

Думите бяха произнесени на широкия йоркширски диалект и Джо отговори по същия начин. Макар че в училище говореха „чист“ английски, децата бяха достатъчно учтиви да отговарят на възрастните на диалекта, на който се обръщаха към тях.

— Чакаше ме до вратата на училището — изкрещя в отговор Джо.

И в този миг истината блесна в ума му. Баща му не беше откупил кучето от новия му собственик, иначе всички в Грийнал Бридж щяха да го знаят. В такова малко селце всеки знаеше какво става в къщата на съседа, а повечето жители на тяхното село щяха вече да са осведомени за нещо толкова важно като връщането на Ласи.

Ласи беше избягала!

Младият Караклоу продължи пътя си с помръкнало лице. Вървеше бавно и размишляваше. Зави по стръмната уличка, която се изкачваше към дома му, и щом стигнаха до вратата, се обърна и тъжно заповяда на кучето си:

— Стой зад мен, Ласи.

Джо постоя малко пред вратата, потънал в мислите си, със смръщено чело. После се постара да изглежда колкото се може по-равнодушен, отвори вратата и влезе.

— Мамо — извика той, — имам една изненада за теб.

И протегна ръка, сякаш това движение можеше да му помогне да опази онова, което желаеше толкова много.

— Ласи се върна — обясни той.

Веднага забеляза как очите на майка му се разшириха от гняв. Баща му, който седеше на обичайното си място пред огъня, вдигна глава. После погледите на родителите му се отправиха към кучето, което послушно следваше момчето по петите. И двамата гледаха Ласи, но не казваха нито дума.

Животното сякаш разбра какво означава тази тишина. То спря за миг, после продължи напред със сведена глава, както правят кучетата, когато усещат, че са извършили нещо лошо — само че не знаят какво. Ласи отиде до постелката пред камината и замаха с опашка. Знак, че е готова да поправи грешката си, все едно каква е тя.