Ерик Найт: Ласи

— Няма смисъл да подновявате предложението си, милорд — повтаряше всеки път той. — Колкото и да увеличавате сумата, кучето… ами, то просто не се продава на никаква цена.

Цялото село знаеше това. И точно по тази причина Ласи означаваше много за жителите му. Тя беше живото потвърждение, че все още им е останала някаква гордост, нещо, което не можеше да се купи с пари.

Обаче кучетата принадлежат на хората, а хората трябва да понасят ударите на съдбата. И понякога става така, че в живота на един мъж настъпва толкова трудно време, че той трябва да преклони глава и да изостави гордостта си, за да има хляб за семейството му.

Кучето го нямаше! Само това бе проумял Джо Караклоу.

Този ден той беше изтичал от училище с другите и се беше втурнал през двора в радостната вихрушка от деца, която се вижда пред всички училища в света, когато уроците най-после са свършили. Без да се замисля, воден от навика на стотиците подобни дни, той забърза към изхода, където го чакаше Ласи. Обаче Ласи не беше там!

Джо Караклоу, едро, хубаво момче, стоеше като ударен от гръм и се опитваше да проумее какво става. Беше смръщил чело и просто не вярваше на очите си.

Огледа улицата, първо надясно, после наляво. Може би Ласи беше закъсняла! Това беше невъзможно и той го знаеше. Кучетата са много по-различни от хората. Хората имат часовници — ръчни, стенни, дори качени на кули по площадите и въпреки това винаги идват „с пет минутки закъснение“. Животните обаче нямат нужда от инструменти за измерване на времето. Нещо в тях тиктака много по-точно от всеки часовник. Те си имат „усет за време“, който никога не ги изоставя. Много добре знаят кога е дошъл часът, за да направят нещо, свързано с всекидневния им живот.

Джо Караклоу често беше разговарял с баща си на тази тема. Чудеше се как става така, че Ласи точно усеща кога трябва да е пред училището. Ласи не можеше да е закъсняла.

Джо Караклоу стоеше безпомощно на улицата. Изведнъж през ума му мина ужасна мисъл.

Може да я е прегазила кола!

Още преди ужасът да скове сърцето му, той вече я беше отхвърлил.

Ласи беше твърде добре възпитана, за да се скита безцелно по улиците. Тя се движеше винаги по тротоара, уверена и внимателна. Освен това в Грийнал Бридж нямаше много движение. Голямото шосе минаваше през долината на почти два километра оттук, по продължение на реката. Нагоре към селото водеше само тесен път, който при блатата се разделяше на десетки песъчливи пътечки.

Може би някой я е откраднал!

Не, това беше немислимо. Никой чужд човек не можеше дори да я докосне, ако някой от семейство Караклоу не беше наблизо и не й заповядаше да позволи това. А и Ласи беше твърде добре позната в цялата околност, далече отвъд Грийнал Бридж, за да се осмели някой да я открадне.

Къде ли беше изчезнала?

Джо Караклоу реши този проблем както стотици хиляди момчета по целия свят решават проблемите си. Хукна към къщи, за да каже на майка си.

Профуча надолу по главната улица и продължи да тича с всички сили покрай магазините. Прекоси цялото село, без да се оглежда, чак до тясната уличка, която се виеше по хълма. Изкачи я на един дъх, втурна се през градинската портичка, блъсна вратата на къщичката им и извика:

— Мамо, мамо! Нещо е станало с Ласи! Днес не дойде да ме вземе!

Едва изрекъл тези думи, Джо Караклоу усети, че нещо се е случило. Никой вкъщи не скочи от мястото си и не попита какво ли е станало. Никой не се уплаши, че с хубавото им куче се е случило нещастие.

Джо веднага забеляза това и застина в мълчаливо очакване. Майка му слагаше масата за чай и шеташе със сведена глава. За миг застана неподвижна, после хвърли бърз поглед към мъжа си.

Бащата на Джо седеше на ниско столче пред камината и беше извърнал глава към сина си. Бавно, без да каже дума, той се обърна отново към огъня и се загледа в пламъците.

— Какво е станало, мамо? — не издържа Джо. — Какво има, кажи ми?

Госпожа Караклоу остави бавно една чиния на масата и проговори, без да отправя думите си към някого:

— Все някой ще трябва да му каже.

Мъжът й не помръдваше. Тя се обърна към сина си и продължи:

— Може би е най-добре да го узнаеш веднага, Джо. Ласи никога вече няма да те чака пред училището. И няма смисъл да вдигаш излишен шум.

— Защо няма да ме чака? Какво е станало с нея?

Госпожа Караклоу отиде до камината и окачи чайника над огъня. После отговори, без да се обърне:

— Защото я продадохме. Затова.