Ерик Найт - Ласи

— Продадохте я? — повтори с висок, пронизителен глас момчето. — Продадохте я! Защо я продадохте, мамо… защо… Ласи!

Майка му се ядоса.

— Защото така. Продадохме я и край. Всичко е свършено. А сега престани да задаваш въпроси. Нищо няма да промениш. Тя си отиде и толкова. Вече няма да говорим за нея.

— Но, мамо…

Викът на Джо издаваше пълното му объркване.

— Нито дума повече! — прекъсна го рязко майката. — Ела и си изпий чая! Хайде, сядай на масата!

Момчето послушно се отпусна на стола. Жената се обърна към мъжа си, който продължаваше да седи до камината.

— Хайде, Сам, ела да хапнеш и ти. Макар че и днес мога да ви поднеса само една оскъдна закуска… Но Бог знае, че…

Мъжът се изправи рязко, без да каже дума, и жената замлъкна като ударена. Сам Караклоу закрачи тежко, грабна шапката си от куката и излезе навън, като затръшна вратата зад себе си. За момент се възцари тишина. После майката каза гневно:

— Ето, виждаш ли какво направи! Ядоса баща си! Е, доволен ли си сега?

Тя седна на един стол и се загледа мрачно в огъня. Дълго, много дълго в къщата беше тихо. Джо разбираше, че майка му е несправедлива към него, като го обвинява за станалото. Но знаеше също, че тя прави това, за да скрие собствената си болка. Колкото по-силно я болеше, толкова повече се караше. Така постъпваха всички сурови, твърдоглави жители на тези места, свикнали на труден живот: когато се случваше нещо, което раздвижваше духовете им, те криеха чувствата си колкото може по-добре. Жените се караха и бъбреха, за да скрият мъката си. Но никога не се озлобяваха. И щом им минеше…

— Хайде, Джо, хапни си!

Гласът на майката вече беше мек и гальовен. Ала момчето продължаваше да се взира неподвижно в чинията си.

— Хайде, Джо, трябва да ядеш. Намазала съм ти филия с масло. Виж колко е хубав хлябът. Съвсем пресен е, днес го опекох. Няма ли да опиташ поне един залък?

— Не ми се яде — прошепна момчето.

— Ох, кучета, кучета и пак кучета — промърмори отчаяно майката и гневът й избухна с нова сила: — Човек си има само ядове с тези проклети кучета! Ако питат мен, аз се радвам, наистина се радвам, че Ласи вече я няма. Трябваше да се грижа за нея като за малко дете! Най-после се отървах и се радвам, че въпросът се уреди така добре, радвам се, наистина!

Кратко хълцане разтърси закръглената фигура на госпожа Караклоу. Тя извади от джоба на престилката си носна кърпичка и шумно се изсекна. После хвърли поглед към сина си, който продължаваше да седи неподвижно, и поклати тъжно глава.

— Ела тук, Джо — помоли тя.

Момчето се надигна и пристъпи към нея. Жената го обгърна с коравата си ръка и продължи, с лице, обърнато към огъня:

— Виж, Джо, ти си вече голямо момче и трябва да бъдеш разумен. Нали знаеш… сигурно ти е направило впечатление, че напоследък не сме много добре. Разбираш какво означава това. Трябва да си купуваме храна, трябва да си плащаме наема — а Ласи струва цял куп пари. Просто не можехме да си позволим да я задържим у дома, това е всичко. Времената са лоши и ти не бива… не бива да ядосваш баща си. Той и без това си има достатъчно грижи и… ами, това е всичко. Нея вече я няма и толкова.

Джо Караклоу стоеше пред майка си и без усилие разбираше какво му се говори. Дори едно дванадесетгодишно момче в Грийнал Бридж знаеше какво значи „лоши времена“.

Откакто се помнеха децата, бащите им работеха в мината „Уелингтън“, която се намираше над селото. Ходеха на смяна, връщаха се от смяна, мушнали под мишница кутията за сандвичи и стиснали в ръка миньорските лампи; и вадеха от мината блестящи въглища, които се продаваха добре. После обаче дойдоха лошите времена. В мината даваха само „временна работа“, мъжете печелеха все по-малко. Понякога положението се подобряваше и миньорите отново работеха по цял ден.

Тогава всички бяха щастливи. Разбира се, това не означаваше, че заживяваха в разкош и изобилие, защото в миньорските селища животът си остава труден дори в най-добрите времена. Но поне добиваха кураж, в семействата цареше съгласие и макар че на масата имаше само най-необходимото, то стигаше за всички.

Само че преди няколко месеца мината беше окончателно закрита. Голямото колело горе в шахтата престана да се върти. В двора вече не се тълпяха работници за началото на поредната смяна. Вместо това мъжете ходеха в службата за безработни. Стояха на ъгъла на улицата и чакаха работа. Но работа нямаше. Очевидно и те се намираха в една от областите, които вестниците наричаха „засегнати от кризата“ — в тази част от страната, където индустрията замираше. Цели села оставаха без работа. Хората нямаха възможност да печелят препитанието си.