Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

Най-после зимата си отиде.

— Чух жабите днес — каза старата овца една вечер. — Слушайте! Дори сега може да ги чуете.

Уилбър застана мирно и наостри уши. От езерцето се дочуваха гласовете на стотици млади жабчета с пискливи гласчета, пеещи в хор.

— Пролетта идва! — каза замислено старата овца. — Поредната пролет. Когато тя се отдалечи, Уилбър видя зад нея да пристъпва малко агънце. Беше само на няколко часа.

Снеговете се стопиха и изчезнаха. Потоците и канавките бълбукаха и ромоляха с втурналата се в тях вода. Едно птиче със странна ивичеста окраска на гърдите кацна наблизо и запя. Светлината стана по-ярка, а утрото идваше все по-рано и по-рано. Почти всяка сутрин имаше по едно новородено агънце в кошарата. Гъската мътеше девет яйца. Небето изглеждаше по-широко и тогава духна топлият вятър. С него отлетяха и последните останали парченца от паяжината на Шарлот.

Една хубава слънчева сутрин след закуска Уилбър бе седнал и наблюдаваше безценното сакче. Не мислеше за нищо конкретно. Както си седеше, видя там нещо да мърда. Той се приближи и се вгледа внимателно. Едно много дребно паяче изпълзя от сака. Не беше по-голямо от зрънце пясък, от главичка на карфица. Телцето му бе сиво с черна лента отдолу. Крачетата му бяха сиви с жълто-кафяви петънца. Изглеждаше точно като Шарлот.

Уилбър целият се разтрепери, когато го видя. Малкото паяче му махна. Тогава Уилбър погледна по-отблизо. Още две малки паячета изпълзяха от сака и му махнаха. Те се изкатериха на сакчето и огледаха новия си свят. След това още три, след това още осем, десет. Децата на Шарлот бяха вече тук.

Сърцето на Уилбър блъскаше в гърдите му. Той започна да квичи. После да бяга в кръг, да рита из торта и да мята парчета от нея из въздуха. Направи задно премятане. После зарови предните си крака и се плъзна, като спря чак пред децата на Шарлот.

— Ей, здравейте! — каза той.

Първото паяче каза „здрасти“, но гласът му бе толкова слаб, че Уилбър не можа да го чуе.

— Аз съм стар приятел на майка ви — каза той. — Така се радвам да ви видя. Добре ли сте? Всичко наред ли е?

Малките паячета помахаха с предните си крака към него. По начина, по който му махаха, Уилбър разбра, че и те се радваха да го видят.

— Искате ли нещо? Мога ли да ви донеса нещо?

Малките паячета само помахаха пак. Няколко дни и нощи те лазеха насам, натам, нагоре, надолу, махаха на Уилбър, оставяха тънки нишки след себе си и изучаваха своя нов дом. Бяха десетки, стотици. Уилбър не можеше да ги преброи, но знаеше, че сега има ужасно много нови приятели. Те пораснаха доста бързо и станаха големи колкото зрънца ориз. Направиха и дребни паяжинки около сака.

Една сутрин мистър Зукерман отвори вратата от северната страна на хамбара. Топлият полъх на вятъра духна нежно през кочината. Въздухът миришеше на влажна земя, на смърч, на пролет. Бебетата паяци усетиха топлото течение. Едно от тях се покатери на върха на оградата. После направи нещо, което изуми Уилбър. Паячето застана на главата си, насочи паяжинните си жлези нагоре във въздуха и изпусна облак фина коприна. Тя образува малък балон. Докато Уилбър гледаше, паячето се вдигна високо във въздуха заедно с балона.

— Сбогом! — каза то и отлетя навън през вратата.

— Чакай малко! Къде си мислиш, че отиваш? — изпищя Уилбър.

Но то вече беше изчезнало от погледа му. После друго бебе паяк се покатери на оградата, застана на глава, направи балон и отлетя. Скоро целият въздух се изпълни с балони и всеки от тях носеше по едно паяче.

Уилбър бе обезумял. Бебетата на Шарлот изчезваха ужасно бързо.

— Върнете се, деца! — викаше той.

— Сбогом! Сбогом! Сбогом! — отвръщаха му те.

Най-накрая едно от тях спря за малко да поговори с Уилбър, преди да направи балона си и да отлети.

— Тръгваме си оттук с топлото течение. Това е нашият момент да се отправим по света. Ние сме аеронавти и излитаме навън в големия свят да правим нашите собствени паяжини.

— Но, къде? — попита Уилбър.

— Където ни отнесе вятърът. Ниско, високо, близо или далеч, на изток, на запад, на север, на юг. С бриза ние си танцуваме, когато си поискаме и без да му умуваме.

— Ама всички ли тръгвате? Не е възможно всички да тръгнете! Ще остана сам, без никакви приятели. Майка ви не би искала това да се случи. Сигурен съм.

Сега във въздуха плуваха толкова много балони, че изглеждаше все едно е паднала мъгла. Балоните, на групички по дузини, се издигаха, кръжаха и отплуваха с нежния вятър през вратата. До ушите на Уилбър стигаха само тихите викове: „Сбогом, сбогом, сбогом!“. Не можеше да понесе тази гледка повече. Повален от мъка, той падна на земята и затвори очи. Това беше краят на света — да бъде изоставен от децата на Шарлот. И той плака, докато заспа.