Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Наред ли е всичко момчета? — викна мистър Зукерман. — Да тръгваме!

И всички заедно — мистър Зукерман, мистър Арабъл, Ларви и Ейвъри грабнаха колибата, опряха я на ръба на оградата на кочината и оттам я натовариха на камиона. Фърн също се качи и се покатери на покрива на бараката. Тя все още имаше слама в косата и изглеждаше така хубава и развълнувана. Мистър Арабъл запали мотора, всички се качиха и камионът бавно тръгна към съдиите на главната трибуна.

Когато минаваха покрай виенското колело, на Фърн й се прииска да е на него, на най-високата му точка и Хенри Фъзи да е до нея.

Внимание! Извънредно съобщение! — гръмна високоговорителят. — Организаторите на панаира с огромно удоволствие ви представят мистър Хоумър Л. Зукерман и неговото славно прасе. Камионът, който превозва това изключително животно се приближава в този момент към трибуната. Учтиво ви умоляваме да направите път, за да може камионът да премине. След няколко минути прасето ще бъде разтоварено в ринга пред трибуната на журито и ще му бъде връчена специална награда. Моля, публиката да се разпръсне и да даде път на камиона. Благодарим ви!

Като чу съобщението, Уилбър се разтрепери. Беше щастлив, но и силно замаян. Камионът се движеше много бавно. Хората го бяха обградили и мистър Арабъл трябваше да кара много внимателно, за да не прегази някого. Най-сетне успя да стигне до трибуната на съдиите. Ейвъри скочи и спусна задния капак.

— Ужасно съм притеснен — прошепна мистър Зукерман. — Стотици хора ни гледат.

— Я по-ведро! — отвърна мисис Арабъл. — Толкова е забавно.

— Разтоварете прасето, моля! — нареждаше високоговорителят.

— Сега всички заедно, момчета! — каза мистър Зукерман.

Няколко мъже от публиката се приближиха да им помогнат да вдигнат колибата. Ейвъри бе най-активният помагач от всички.

— Прибери си ризата в панталоните и си вдигни гащите, че ти се е разпасал коланът! — викна мисис Зукерман към мъжа си.

— Не виждаш ли, че имам работа? — отвърна й ядосано мистър Зукерман.

— Вижте! — викна Фърн. — Ето го и Хенри!

— Не викай, Фърн! — каза майка й. — И не сочи с пръст!

— Може ли малко пари! — замоли Фърн. — Хенри ме покани да се возим на колелото още веднъж, но не мисля, че са му останали пари. Снощи май му свършиха.

Мисис Арабъл отвори чантата си:

— Ето. Това са четирийсет цента. Внимавай да не се загубиш! И бъди на обичайното място за среща — пред кочината на Уилбър, много скоро.

Фърн се втурна, промушвайки се като пате из тълпата, докато търсеше Хенри.

„В момента прасето на Зукерман излиза от бараката — бумтяха високоговорителите. — Следва важно съобщение.“

Темпълтън се сви в ъгъла под сламата.

— Какви са тези глупости! — мърмореше плъхът. — Много шум за нищо!

На тавана в кочината, Шарлот си почиваше, тиха и самотна. Двата й предни крака бяха обвили сакчето с яйца. Тя чуваше всичко, което се съобщаваше по високоговорителя. Думите й даваха кураж. Това бе часът на нейния триумф.

Докато изкарваха Уилбър от колибата му, публиката ръкопляскаше и ликуваше с радостни възгласи. Мистър Зукерман свали шапка и се поклони. Ларви извади кърпичка от задния си джоб и подсуши врата си от потта. Ейвъри коленичи до Уилбър и започна да го гали. Мисис Зукерман и мисис Арабъл стояха изправени в каросерията.

„Дами и господа!“ — прозвуча гласът през високоговорителя. — „Връчваме наградата на изключителното прасе на мистър Зукерман. Славата на това прасе достигна най-отдалечените краища на света, привличайки в нашия велик щат много и ценни за нас туристи. Мнозина от нас никога няма да забравят онзи неповторим ден в началото на лятото, когато мистериозно се появиха думите, вписани в паяжината във фермата на мистър Зукерман, и, които накараха всички ни да обърнем внимание на факта, че това прасе е съвсем необикновено. Това чудо така и не намери своето обяснение, макар че много учени посетиха фермата и задълбочено изследваха и наблюдаваха този феномен. Според последните анализи, ние стигнахме до заключението, че в случая имаме работа със свръхестествени сили и всички ние трябва да сме горди и благодарни. Според думите в паяжината, дами и господа, «ТОВА Е ПРАСЕТО!».“

Уилбър се изчерви. Той стоеше напълно неподвижно и се опитваше да изглежда по най-добрия възможен начин.

„Това великолепно животно — продължи говорителят — е наистина удивително. Погледнете го, дами и господа! Забележете гладката му бяла кожа без нито едно петънце, здравия розов блясък на ушите и зурлата му.“