Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

Шарлот и Уилбър останаха сами. Семействата бяха отишли да търсят Фърн. Темпълтън спеше. Уилбър лежеше и почиваше от вълнението и напрежението от церемонията. Медалът все още висеше на врата му и той го поглеждаше с крайчеца на окото си.

— Шарлот — каза той след малко, — защо си така тиха?

— Обичам да си седя неподвижно — каза тя. — Винаги съм била доста тиха.

— Да, но днес си особено тиха. Добре ли се чувстваш?

— Малко уморена, може би, но усещам спокойствие и мир. Твоят успех на ринга тази сутрин бе донякъде и мой. Бъдещето ти е осигурено. Ще живееш спокойно и в безопасност, Уилбър. Вече нищо не може да ти навреди. Есените дни ще се скъсят и ще стават все по-хладни. Листата на дърветата ще се поклащат все повече и повече, докато се освободят, литнат и паднат на земята. Ще дойде Коледа, а с нея и зимните снегове. Ще живееш, за да видиш красотата на заледената земя. За Зукерман ти означаваш много и сега той в никакъв случай не би ти причинил зло. Зимата ще мине, дните ще станат по-дълги, в езерцето до пасбището ледът ще се разтопи. Пойните птички ще се върнат и ще пеят, жабите ще се събудят, топлият ветрец ще духне пак. Всички тези аромати и гледки Уилбър ще са за теб — да им се насладиш, да се радваш на този прекрасен свят, на тези окъпани в злато дни.

Шарлот млъкна. Сълза се отрони от окото на Уилбър:

— О, Шарлот! — каза той. — Какъв съм бил глупак да си мисля, че си жестока и кръвожадна, когато те срещнах за първи път!

После се посъвзе от емоционалния си изблик и продължи.

— Защо направи всичко това за мен, Шарлот? — попита той. — Аз не го заслужавам. Аз никога не съм успявал да направя нещо за теб.

— Ти си мой приятел — отвърна Шарлот. — Това само по себе си е нещо велико. Аз плетях моите паяжини за теб, защото те харесвам. В крайна сметка, какво е животът? Раждаме се, поживяваме, после умираме. Животът на един паяк няма как да не е малко неприятен с цялото това преследване на плячка и ядене на мухи. Помагайки на теб, се опитах да направя живота си поне мъничко по-достоен. Господ знае, че всеки един живот може да бъде променен към добро, дори и съвсем мъничко.

— Мен… не ме бива много по речите. Нямам дарба да редя думите като теб, но ти ме спаси, Шарлот, и аз с радост бих дал живота си за теб. Наистина бих.

— Сигурна съм, че е така. И съм ти благодарна за благородните чувства.

— Шарлот — каза Уилбър, — днес всички си отиваме у дома. Панаирът свърши. Нали ще е прекрасно да сме си пак у дома, във фермата, при овцете и гъските. Не се ли радваш, че си отиваме?

Шарлот не отговори веднага. След това прошепна с толкова тих глас, че Уилбър едва чуваше думите й.

— Аз няма да се върна във фермата — каза тя.

Уилбър подскочи на крака.

— Как така няма да се върнеш? — викна той. — Шарлот, какви ги говориш?

— Животът ми свършва, Уилбър. След ден-два ще умра. Нямам сила дори да се покатеря в колибата ти. Съмнявам се, че имам достатъчно коприна в жлезите си да се спусна до земята.

Като чу това, Уилбър се свлече на земята, смазан от болка. Мощни стонове разтърсиха тялото му. Той се хвърляше и мяташе отчаяно и безутешно.

— Шарлот, Шарлот! Моя вярна приятелко!

— Хайде сега, нека не правим сцени — каза паякът. — Млъкни, и спри да се мяташ.

— Но аз не мога да го понеса! — викаше Уилбър. — Няма да те оставя тук сама да умреш. Ако ти ще оставаш, ще остана и аз.

— Не ставай смешен! — каза Шарлот. — Не можеш да останеш тук. Зукерман и Ларви, и Джон Арабъл, и всички други ще са тук след минути, ще те напъхат в колибата и ще те откарат. Освен това няма никаква логика да оставаш. Няма да има кой да те храни. Това място скоро ще е празно и напълно изоставено от всички.

Уилбър бе в паника. Той се мяташе между стените на кочината. Изведнъж му хрумна нещо. Сети се за петстотин и четиринайсетте яйца, които щяха да се излюпят напролет. Ако Шарлот не можеше да се върне във фермата, той можеше да вземе поне децата й!

Уилбър хукна към входа на кочината си, опря се на предните си два крака и се заоглежда. Видя в далечината Арабълови и Зукерманови да се приближават. Знаеше, че трябва да действа много бързо.

— Къде е Темпълтън? — каза строго той.

— Спи под сламата в ъгъла — каза Шарлот.

Уилбър се засили, мушна зурлата си под плъха и го метна във въздуха.

— Темпълтън! Слушай какво ще ти кажа!

Плъхът, стреснат в сладкия си сън изглеждаше хем сънлив, хем ядосан.

— Що за идиотщини са това? — изръмжа той. — Не може ли един плъх да си затвори за секунда окото да дремне, без да бъде грубо хвърлян из въздуха?