Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Слушай ме! — викна Уилбър. — Шарлот е много болна. Остава й много малко живот. Не може да се върне с нас във фермата. Ето защо е абсолютно задължително да взема сакчето с яйцата с мен. Не мога да се покатеря, не мога и да го стигна. Ти си единственият, който може да го вземе. Нямаме нито секунда за губене. Хората идват — всеки момент ще са тук.

Плъхът се прозя, изправи мустаци и чак тогава погледна сакчето.

— Така значи! Пак добрият стар Темпълтън да спасява положението, нали? Темпълтън, направи това, Темпълтън, направи онова. Бягай до бунището за изрезки от списания, Темпълтън, дай ми въже на заем, че искам да правя паяжина…

— О, я побързай! — каза Уилбър. — Бързо, Темпълтън!

— И сега „Бързо, Темпълтън!“ — каза плъхът. — И какво получавам аз за всички тези услуги? Много ми се ще да узная. Никога нито една любезна дума за стария Темпълтън — само обиди и тъпи подигравки. Никога нито една мила дума не се намери за мен!

— Темпълтън! — викна Уилбър вече напълно отчаян. — Ако не побързаш и не спреш да говориш, и не се задействаш на секундата, аз съм загубен, сърцето ми ще бъде разбито и ще умра. Моля те, качи се!

— Щял да умре от разбито сърце — подигра се Темпълтън. — Колко сърцераздирателно! Боже, боже! Забелязал съм, че винаги опираш до мен, когато си загазил. Но никога досега не съм чул някой да умре от разбито сърце заради мен! О, не! Кой го е грижа за Темпълтън?

— Ставай! — кресна Уилбър. — Стига си се държал като разглезено дете.

Темпълтън се изкикоти и продължи да си лежи напълно неподвижно.

— Кой правеше пътешествия до бунището? Кой спаси живота на Шарлот като подплаши оня Арабъл с разваленото яйце? Дали не беше Темпълтън? Ами да, май беше Темпълтън! Кой ти захапа опашката тая сутрин като припадна пред всички и кой те вдигна на крака? Старият Темпълтън. Някога да ти е хрумвало, че на мен може да ми е писнало да изпълнявам заповеди и да бягам по някакви задачи и да правя всякакви услуги? За какъв ме имаш? Плъх за всичко?

Уилбър губеше всякаква надежда. Хората идваха, а плъхът проваляше всичко. Внезапно обаче се сети за любовта на Темпълтън към храната.

— Темпълтън — каза той. — Ще ти направя сериозно предложение. Кълна се най-тържествено, че ако свалиш сакчето с яйцата на Шарлот, от този момент нататък, когато Ларви ми носи храната, ще ти разрешавам да се храниш пръв, ще ти позволявам да правиш своя избор измежду всичко в копанята ми и няма да докосвам нищо, преди ти да си се наял.

Плъхът се изправи.

— Това го казваш сериозно, надявам се.

— Обещавам и се кълна.

— Добре. Сделка! — каза плъхът.

Той тръгна към стената и започна да се катери. Стомахът му все още беше подут от снощното преяждане. Като пъшкаше и негодуваше, той се изкачи до тавана. Плъзна се много внимателно до сакчето. Шарлот се дръпна леко встрани. Тя умираше, но все още имаше сили да се движи, макар и много бавно. После Темпълтън оголи дългите си грозни зъби и започна да къса нишките, които крепяха сака за тавана. Уилбър гледаше отдолу.

— Бъди изключително внимателен. Не искам нито едно яйце да бъде повредено.

— Тфа нешо епи ф уфтата ми — оплака се плъхът. — По-зе е и от карамелизиран бонбон.

Но продължи да работи. Успя да отлепи сакчето от стената, свали го на земята и го остави пред Уилбър.

Той въздъхна с огромно облекчение.

— Благодаря ти, Темпълтън. Никога няма да забравя това.

— Нито пък аз — каза плъхът, чистейки зъбите си. — Все едно съм изял цяла макара конци. Е, да тръгваме към дома!

Темпълтън пропълзя до колибата и се покри със слама. Успя да се скрие съвсем навреме, защото точно тогава Ларви, Джон Арабъл и мистър Зукерман дойдоха, следвани от мисис Арабъл, мисис Зукерман, Ейвъри и Фърн. Уилбър вече бе решил как да пренесе сакчето. Имаше само един възможен начин. Той бавно и внимателно сложи малкото вързопче на върха на езика си. Добре помнеше какво му бе казала Шарлот — „Този сак е здрав и устойчив на влага“. Имаше странно усещане в устата и това го караше да се лигави повечко, а и не можеше да каже нито дума. Но веднага, щом го набутаха в колибата, той погледна нагоре към Шарлот и й намигна. Тя знаеше, че той и казва „Сбогом“, по единствения начин, по който можеше. Знаеше също, че децата й са на сигурно място, спасени.

— Сбогом! — прошепна тя.

После събра цялата си останала сила и помаха с едно от крачетата си към него.

Шарлот никога повече не помръдна. На следващия ден, когато разглобяваха виенското колело и товареха състезателните коне в големите ванове и когато всички, които бяха забавлявали публиката по време на панаира събираха вещите си от сергиите и отпрашваха с караваните си, Шарлот умря. Скоро там, където до вчера беше панаир, стана безлюдно и самотно. Беседките и постройките бяха празни и изглеждаха запуснати. Навсякъде се въргаляха празни бутилки и боклук. Никой от стотиците хора, които дойдоха на този панаир не знаеше, че един сив паяк бе изиграл най-важната от всички роли. Шарлот умря съвсем сама.