Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

И така, Уилбър се върна във фермата при любимата си кравешка тор. Беше странно завръщане. Около врата си носеше медал на честта, а в устата си — сакче с яйца на паяк. „Няма по-мило от дома“, мислеше си той, докато поставяше петстотин и четиринайсетте яйца на Шарлот на сигурно място — в един от ъглите. Фермата миришеше толкова хубаво! Приятелите му — овцете и гъските, се радваха да го видят у дома.

Гъските му устроиха шумно посрещане.

— Поздравления-ения-ения! — разкрякаха се те. — Страхотно представяне!

Мистър Зукерман взе медала от врата на Уилбър и го закачи на един пирон над кочината, така че гостите да могат да го виждат добре. Самият Уилбър можеше да го гледа винаги, когато си пожелае.

През следващите дни той бе щастлив. Наддаде много, стана грамаден, но повече не се тревожеше, че може да го убият, защото знаеше, че мистър Зукерман ще го гледа и ще го пази. Уилбър често мислеше за Шарлот. Всеки ден той заставаше под вратата, дълго гледаше разкъсаната й, празна паяжина и в гърлото му засядаше бучка. Никой никога не бе имал такъв приятел — толкова привързан, толкова верен и толкова умен и сръчен.

Есенните дни се скъсяваха. Ларви носеше тиквите от градината и ги трупаше на пода, за да не ги попари сланата. Яворовите дървета и брезите се обагриха в ярки цветове и, когато вятърът ги клатеше, пускаха листата си едно по едно на земята. Под дивите ябълкови дървета при пасбището лежеше килим от червени диви ябълки и овцете ги дъвчеха, после и гъските ги кълвяха, а през нощта се промъкваха лисици, които само ги помирисваха. Една вечер, малко преди Коледа, падна сняг. Той покри къщата и хамбара, и полетата, и горите. Уилбър никога преди не бе виждал сняг. На сутринта той излезе от кочината си и започна да рови натрупания сняг, а това бе твърде забавно. Фърн и Ейвъри пристигнаха, влачейки със себе си шейна. Те се спускаха по пътеката надолу чак до замръзналото езеро край пасбището.

— Няма нищо по-хубаво от това да се спускаш с шейна — каза Ейвъри.

— Най-забавното нещо на света — констатира Фърн — е, когато виенското колело спре и се окажеш на върха, а Хенри люлее седалките напред-назад и можеш да виждаш всичко чак на миля разстояние.

— Мили Боже! Все още ли мислиш за това колело? — попита с погнуса Ейвъри. — Панаирът мина преди толкова време.

— Постоянно мисля за това — каза Фърн, вадейки сняг от ухото си.

След Коледа термометърът падна до десет градуса под нулата. Студ скова света. Пасбището бе мрачно, голо и замръзнало. Сега кравите си стояха във фермата през цялото време и излизаха до купа слама само в слънчеви утрини, но обикновено бяха под навеса, на закрито. Овцете също не смееха да се отдалечават много. Когато бяха жадни, ядяха сняг. Гъските и те се навъртаха из хамбара, така, както се навъртат момчетата около сладкарница и мистър Зукерман ги хранеше със зърно и ряпа, за да поддържа духа им бодър.

— Хиляди, хиляди, хиляди благодарности! — казваха винаги те, щом забележеха, че храната идва.

Когато зимата дойде, Темпълтън се премести вътре. Неговият дом под копанята на Уилбър бе толкова студен, че той се принуди да си направи уютно гнездо зад торбите със зърно. Огради го с парчета от стари вестници и парцали и всеки път, когато намираше нещо скъпоценно, някоя дрънкулка или сувенирче, винаги го занасяше там. Той продължаваше да навестява Уилбър по три пъти дневно, точно в часа за ядене, а Уилбър удържа на думата, която му бе дал. Той винаги позволяваше на плъха да яде пръв. Чак след като Темпълтън не можеше да поеме нито хапка повече, Уилбър започваше да се храни. В резултат от преяждането Темпълтън стана най-дебелия и грамаден плъх, какъвто е трудно дори да си представиш. Беше грамаден колкото мармот.

Един ден старата овца го заговори.

— Би могъл да живееш по-дълго, ако ядеш по-малко — каза му тя.

— Кой иска да живее вечно? — изкиска се плъхът. — По природа съм чревоугодник и изпитвам неизказано удоволствие от храната.

И той потупа шкембето си, ухили се на овцата и се закатери нагоре да си легне.

Цяла зима Уилбър полагаше грижи за яйцата на Шарлот, все едно охраняваше и пазеше собствените си деца. Беше издълбал малка дупка за сакчето в торта, близо до дървената ограда. В студените нощи лягаше така, че топлият му дъх да топли яйцата. За Уилбър това малко кръгло сакче бе най-важното нещо. Всичко останало беше без значение. Той търпеливо чакаше края на зимата и появата на малките паячета. Животът винаги е толкова пълноценен и богат, когато очакваш нещо да се случи.