Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Вярно е — въздъхна Шарлот.

— Поздравления! — измънка неловко плъхът. — Значи това все пак е била наистина забележителна нощ!

И той придърпа малко слама, затвори очи и заспа като пън. Уилбър и Шарлот бяха доволни да се отърват от него поне за малко.

В девет часа камионът на мистър Арабъл се закатери към панаира и спря пред кочината на Уилбър. Всички слязоха.

— Гледайте! — викна Фърн. — Гледайте! Паяжината на Шарлот! Вижте какво пише!

И деца, и възрастни се взряха в новия знак.

— „СКРОМНО ПРАСЕ!“ Е, не е ли точно това думата за Уилбър!

Всички бяха във възторг, че чудото на паяжината се бе случило пак. Уилбър гледаше с любов лицата на хората. Той изглеждаше много скромен и много благодарен. Фърн намигна на Шарлот. Ларви скоро се зае за работа. Той изсипа кофа топла храна в копанята на Уилбър и, докато прасето ядеше, му почеса нежно гърба с пръчица.

— Хей, чакайте малко! — викна Ейвъри. — Вижте това! Той посочи синята табелка, поставена на кочината на Чичо. — Това прасе вече е спечелило първа награда!

Семейство Зукерман и семейство Арабъл се вторачиха в синята табела. Госпожа Зукерман се разплака. Никой не отронваше дума. Всички бяха вперили поглед в синята табела. Погледнаха Чичо, после пак табелата. Ларви извади носна кърпа и издуха носа си. Всъщност той се изсекна така силно, че го чуха чак конярите в конюшнята.

— Може ли да ми дадете малко пари. Искам да ида към сергиите — попита Фърн.

— Стой тук сега! — каза майка й.

Очите на Фърн се насълзиха.

— За какво ревете всички! Я да се захващаме за работа! Едит, дай суроватката! — рече мистър Зукерман.

Мисис Зукерман избърса очи с кърпичката си и отиде до камиона. Като се върна, носеше буркан с един галон млечна суроватка.

— Време е за баня! — каза бодро Зукерман.

И тримата — мистър и мисис Зукерман и Ейвъри, се покатериха в кочината на Уилбър. Ейвъри бавно изсипа суроватката на главата на Уилбър и тя потече покрай ушите и бузите му. Мисис Зукерман я втриваше в кожата и косъмчетата му. Минувачите се спираха да гледат. Скоро се събра доста народ. Уилбър ставаше все по-бял и гладък. Утринните слънчеви лъчи прозираха през розовите му уши.

— Не е толкова голям като този до него, но е много по-чист и това определено ми харесва — каза един от зрителите.

— И на мен — добави друг.

— А е и скромен — каза една жена, която беше прочела написаното в мрежата.

Всички, които идваха да видят Уилбър, казваха по някоя хубава дума за него и се възхищаваха на паяжината. И разбира се, никой не забеляза Шарлот.

Изведнъж от високоговорителя се разнесе силен глас:

Внимание, моля! Нека мистър Хоумър Зукерман да доведе славното си прасе при съдиите до трибуната. След двайсет минути ще бъде връчена специална награда. Каним всички да присъстват. Приберете прасето в колибата му, мистър Зукерман, и бързо го докарайте при съдиите.

В следващите няколко секунди семейство Зукерман и семейство Арабъл не помръднаха, не можеха и да проговорят. Тогава Ейвъри хвана цяла шепа слама, хвърли я високо във въздуха и извика ликуващо. Сламата се посипа като конфети в косата на Фърн. Мистър Зукерман прегърна мисис Зукерман, мистър Арабъл целуна мисис Арабъл. Ейвъри целуна Уилбър. Ларви се ръкува с всички. Фърн гушна майка си, Ейвъри прегърна Фърн, а мисис Арабъл прегърна мисис Зукерман.

Там горе, в ъгъла, Шарлот се сви невидима за никого, а предните й крака обвиха в последна прегръдка малкото сакче с яйца. Сърцето й не биеше така силно, както преди. Чувстваше се слаба, уморена и стара, но най-накрая беше уверена, че е спасила живота на Уилбър и усети прилив на спокойствие и щастие.

— Нямаме време за губене! — викна мистър Зукерман. — Ларви, помогни ми с колибата на Уилбър!

— Може ли да ми дадете малко пари? — попита Фърн.

— Чакай! Не виждаш ли, че всички са заети? — каза мисис Арабъл.

— Сложи този празен буркан от масло в камиона! — изкомандва мистър Арабъл.

Ейвъри грабна буркана и затича към камиона.

— Косата ми добре ли изглежда? — попита мисис Зукерман.

— Добре е — каза ядно мистър Зукерман, докато той и Ларви сваляха колибата на Уилбър.

— Та ти дори не погледна към нея! — продължи мисис Зукерман.

— Добре си, Едит — каза й мисис Арабъл. — Само се успокой.

Темпълтън, заспал дълбоко в сламата, чу патърдията и се събуди. Той не знаеше какво се случва, но когато видя мъжете да бутат прасето в колибата, реши да иде с него. Изчака търпеливо и, когато никой не гледаше, бързо пропълзя в колибката и се мушна под сламата.