Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

Уилбър погледна приятелката си. Тя изглеждаше доста подута и отпусната.

— Ужасно съжалявам да чуя, че се чувстваш зле, Шарлот — каза той. — Може би, ако опънеш паяжина и хванеш някоя и друга муха, ще се почувстваш по-добре.

— Може би — каза тя уморено. — Но имам усещането, че съм в края на дълъг ден.

И тя се закачи с главата надолу за тавана и се нагласи да подремне, оставяйки Уилбър много, много разтревожен.

Цяла сутрин хората минаваха край кочината на Уилбър. Десетки, стотици се спираха да се порадват на неговата копринено бяла кожа, къдравата му опашчица и милото му сияйно изражение. После отминаваха към следващата кочина, където лежеше грамадно прасе. Уилбър чу няколко души да казват доста добри неща за неговото тегло и размери. Чуваше тези думи и не можеше да се овладее и да спре да се тревожи.

„А на всичкото отгоре и Шарлот не се чувства добре… О, боже!“ — помисли той.

Цяла сутрин Темпълтън спа тихо под сламата. Денят стана ужасно горещ. По обяд семейство Зукерман и семейство Арабъл се върнаха при колибата. Няколко минути след това Фърн и Ейвъри също се появиха. Фърн носеше кукла маймунка и ядеше карамелизирани пуканки. Ейвъри имаше балон, вързан за ухото му и ядеше карамелизирана ябълка. Децата бяха мръсни и им беше много топло.

— Горещо е нали? — каза мисис Зукерман.

— Ужасно е горещо — отвърна мисис Арабъл, правейки си вятър с една рекламна брошура за фризери.

Един по един се качиха на каросерията и отвориха кутиите с обяда. Слънцето печеше без милост всичко наоколо. Никой не беше гладен.

— Кога ще дойдат съдиите да решат за Уилбър? — попита мисис Зукерман.

— Не и преди утре — отвърна мистър Зукерман.

Ларви се появи с едно индианско одеяло, което бе спечелил.

— Това ни трябваше! — каза Ейвъри.

— Точно така — каза Ларви и опъна одеялото над страните на каросерията. Получи се нещо като палатка. Децата седнаха на сянка и се почувстваха по-добре.

След това се наобядваха, излегнаха се и заспаха.

Когато дойде вечерта и сенките из панаира се издължиха, Темпълтън изпълзя от бараката и се огледа. Уилбър спеше в сламата. Шарлот плетеше мрежа. Острото обоняние на Темпълтън моментално засече из въздуха доста приятни миризми. Плъхът беше гладен и жаден. Реши да излезе на експедиция и тръгна без да се обади на никого.

— Донеси ми дума — викна след него Шарлот. — Тази нощ ще пиша за последен път.

Плъхът измърмори нещо под носа си и изчезна в тъмното. Не му харесваше да го третират като куриер.

Горещината от деня бе отстъпила пред прохладата на вечерта, което донесе облекчение за всички. Сега колелото бе осветено, въртеше се високо, високо в небето и изглеждаше два пъти по-голямо, отколкото през деня. Целият панаир бе в светлини и се чуваше оглушителен шум от игралните автомати, от музиката, под чиито звуци се въртеше детската въртележка с най-различни животни и каляски, а от бингото през микрофона се чуваше гласът, който обявява числата.

След дрямката децата се почувстваха освежени. Фърн видя приятеля си Хенри Фъзи и той я покани да се повозят на виенското колело. Дори купи билет за нея, така че това не й струваше нищо.

Когато мисис Арабъл случайно погледна нагоре към звездното небе и видя дъщеря си, седнала до Хенри Фъзи, летяща все по-нагоре и по-нагоре във въздуха, изглеждаща така щастлива, тя само поклати глава.

— Леле майко! — каза тя. — Хенри Фъзи! Кой би помислил!

Темпълтън се опитваше да остане встрани и никой да не го забележи. Във високата трева зад краварника той намери нагънат вестник. В него имаше остатъци от нечий обяд — сандвич с шунка, швейцарско сирене, парче твърдо сварено яйце и една огризка от червива ябълка. Плъхът пропълзя и изяде всичко. След това скъса една дума от вестника, сви я на руло и отпраши към кочината на Уилбър.

Шарлот почти беше свършила с паяжината, когато той се върна с изрезката от вестника. Тя бе оставила празно място в средата. По това време наоколо нямаше никакви хора, така че паякът, плъхът и прасето бяха съвсем сами.

— Надявам се да си донесъл подходяща дума — каза Шарлот. — Това е последната дума, която ще напиша в живота си.

— Ето — каза Темпълтън и развя вестника.

— Какво пише? — попита Шарлот. — Ще се наложи да ми я прочетеш.

— Пише „СКРОМЕН“ — отвърна плъхът.

— Скромен? — зачуди се Шарлот. — Скромен има две значения. Означава обратното на горделив и означава кротък, смирен. Това си е точно Уилбър. Той не е горделив и винаги е кротък.