Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Нещо за игра ли е?

— За игра ли? Не бих казала, че е точно за игра. Това е моето сакче с яйца. Моят магнум опус.

— Аз не зная какво е „магнум опус“ — каза Уилбър.

— На латински е — обясни Шарлот. — Означава „велико дело“, „шедьовър“. Това сакче е моето велико дело, най-прекрасното нещо, което някога съм правила.

— Какво има вътре? — попита Уилбър. Яйца ли?

— Цели петстотин и четиринайсет — отвърна тя.

— Петстотин и четиринайсет? Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Броих ги. Започнах да броя в началото и реших да ги преброя до края, за да не мисля за друго.

— Това е един съвършено красив сак — каза Уилбър.

Чувстваше се толкова щастлив, все едно сам той го бе направил.

— Да, хубав е — каза Шарлот, потупвайки нежно сакчето с предните си два крака. — Освен това, мога да гарантирам, че е доста здрав. Направен е от най-здравия материал, който имам. Също така е защитен от влага и вода. Яйцата вътре ще са сухи и на топло.

— Шарлот — каза замечтано Уилбър, — ти наистина ли ще имаш петстотин и четиринайсет дечица?

— Ако нищо лошо не се случи, да — отговори тя. — Разбра се, те няма да се покажат до следващата пролет.

Уилбър забеляза, че гласът на Шарлот звучи тъжно.

— Защо си така отчаяна? Мисля, че сега трябва да си безкрайно щастлива.

— О, не ми обръщай внимание — каза Шарлот. — Като че ли нямам вече толкова много сила. Предполагам, че ми е тъжно, защото няма никога да мога да видя децата си.

— Какво искаш да кажеш? Как така няма да можеш да видиш децата си? Разбира се, че ще ги видиш. Ние всички ще ги видим. Ще бъде чудесно следващата пролет във фермата с петстотин и четиринайсет бебета паячета, щъкащи навсякъде. И гъските ще имат още гъсета и овцете ще си имат пак агънца.

— Може би — каза Шарлот тихичко. — Все пак имам чувството, че няма да мога да видя резултата на моите усилия. Не съм никак добре. Мисля, че вехна.

Уилбър не можеше да си обясни как някой може да вехне и наистина никак не искаше да притеснява Шарлот и да пита какво значи това, но бе толкова разтревожен, че не се стърпя. Трябваше да попита.

— Какво значи „вехна“?

— Това значи, че ставам по-бавна, усещам възрастта си. Не съм вече млада, Уилбър. Но не искам да се тревожиш за мен. Днес е голям ден за теб. Погледни паяжината — не е ли прекрасна с росата по нея?

Никога преди паяжината на Шарлот не бе изглеждала по-красива. Всяка нишка бе украсена с десетки малки капчици утринна роса. Светлината от изток падаше точно по средата й. Беше семпла и изчистена — съвършено проектирана и конструирана. След час-два върволици от хора щяха да минат покрай нея, да й се възхищават и да четат надписа, щяха да гледат Уилбър и да се дивят на чудото.

Докато прасето гледаше паяжината, се появиха чифт мустаци и остра муцуна. Темпълтън бавно мина през кочината и се хвърли тромаво в ъгъла.

— Върнах се — каза той с прегракнал глас. — Каква нощ само!

Плъхът беше станал двойно по-голям. Коремът му се бе издул до размерите на буркан за сладко.

— Каква нощ! — повтори Темпълтън. — Какъв гуляй, какво пиршество! Какво тъпкане падна само! Трябва да съм изял остатъците поне от трийсет обяда. Никога, ама никога не бях виждал такова изхвърляне на храна и всичко добре узряло с времето и добре овкусено с нужните подправки, които се получават под горещото слънце. О, приятели мои, това беше върхът!

— Трябва да се засрамиш! — каза отвратена Шарлот. — Полага ти се да получиш някоя сериозна диария.

— Не бери грижа за стомаха ми — изсъска й Темпълтън. — Той може да понесе и да смели всичко. Обаче имам лоши новини. Минах край прасето до нас. Оня, дето се казва Чичо. Видях син знак на кочината му. Това показва, че е спечелил първа награда. Мисля, че са те победили, Уилбър. Можеш вече да си отдъхнеш. Никой няма да сложи медал на твоя врат. Освен това, не бих се учудил, ако Зукерман промени намеренията си спрямо теб. Само чакай да му престърже на стомаха за малко прясна шунка и хрупкав бекон! Ще ти тегли ножа, момчето ми.

— Млъкни, Темпълтън — каза Шарлот. — Прекалено си натъпкан и ояден, за да осъзнаваш какви ги говориш. Уилбър, не му обръщай внимание.

Уилбър реши да не мисли за това, което плъхът бе казал и смени темата на разговора.

— Темпълтън — каза той, — ако не беше толкова преял и препил, щеше да забележиш, че Шарлот е направила сакче за яйцата си. Ще става мама. За твоя информация, вътре има петстотин и четиринайсет яйца.

— Вярно ли? — попита плъхът и прикова подозрително очи в сакчето.