Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

Тези прости, но изтръгнати направо от сърцето слова трогнаха силно стария фабрикант.

— Вашите сърдечни приветствия ме зарадваха, още повече че ги получавам в най-щастливия ден от живота си — деня, в който намерих своята внучка, дъщерята на покойния ми син. Вие я познавате — ето я! — и той се наведе, прегърна Пиерета и я вдигна на силните си ръце, за да я видят всички.

Дълго не секнаха възторжените викове. След това, както изискваше церемониалът, всички минаха покрай тях и им се поклониха.

— О, ако можеше да видиш лицата им! — казваше Пиерета.

През този ден най-малко се радваха племенниците, когато поздравиха своята братовчедка. Талуел също се приближи да изрази радостта си, като не пропусна да каже:

— Винаги съм подозирал, господин Пендавоан, че точно тя е вашата внучка.

Тези събития оказаха благотворно влияние върху стареца. От този момент той започна да се възстановява бързо и скоро бе решено, че е настъпил моментът за операцията. Повикаха доктор Рюшон.

— Нали разбирате, доктор Рюшон, искам да видя внучката си — каза Волфрам Пендавоан. — Тя сигурно прилича на баща си. Надявате ли се операцията да мине благополучно?

— Ако престанете да се вълнувате и пазите млечна диета, аз ви гарантирам благополучен изход. Операцията не е болезнена.

— Не се боя от болки. Ако внучката ми бъде до мен и най-сложната операция няма да ме уплаши.

Денят на операцията настъпи. От Париж биха повикани двама големи специалисти по очни болести. Всичко свърши добре, но оперираният трябваше да бъде пазен от простуда и вълнение. Пиерета не се отделяше от него и пак изживя мъчителното люшкане между страха и надеждата.

Един ден в полутъмната стая свалиха превръзката от очите на стареца и му позволиха да гледа. Най-напред той пожела да види своята внучка.

— Ах, ако не бях сляп — възкликна той, като гледаше девойката, — уверен съм, че бих те познал от пръв поглед.

През един слънчев следобед позволиха на Волфрам Пендавоан да излезе. Пиерета нареди да впрегнат коня.

— Веднага, госпожице — усмихнат каза Бастиен.

Пиерета се зачуди на тона и усмивката му — бяха някак особени. Скоро той се върна и доложи, че файтонът е готов. Пиерета отиде да види дали всичко е наред и остана поразена. Възможно ли е? Пред нея стоеше магаре, което много приличаше на Поликарп, но добре нахранено, изчистено и с много красиви поводи. Като видя Пиерета, то протегна глава към нея.

— Поликарп! — извика тя, хвърли се на шията му и започна да го целува. — О, дядо, колко си добър! Благодаря ти много!

— Не на мен трябва да благодариш! Идеята беше на Фабри. Служителите в кантората ти поднасят този подарък — купиха го от Заешката кожа.

Като седнаха във файтона, Пиерета пое юздите.

— Откъде да започнем? — попита тя.

— От колибата. Искам да видя мястото, където си живяла…

След колибата те се отправиха към яслите. Отначало влязоха в спалнята. Голяма, светла и добре проветрена стая. Розовите и сините детски креватчета й придаваха радостен вид. Там се отглеждаха кърмачетата, а в свободните си часове майките идваха да ги навестят. Друга, по-голяма зала беше за децата, които вече ходят. Като видяха Пиерета, те се спуснаха с радостни викове към нея. Едни й показваха играчките си, други я дърпаха за ръцете. Всички искаха да им обърне внимание.

— Виждам, че тук всички те познават — каза дядо й.

— Познават? Тук я обичат, обожават я, тя умее удивително да се занимава с тях.

Когато се върнаха в първата стая, към стареца се приближи една жена с дете.

— Погледнете, господин Пендавоан, какво хубаво и здраво момченце!

— Много е хубаво, наистина!

— Това е синът ми и на вас дължа неговото здраве. Имах три деца, но умряха. Ако това израсте, само на вас ще благодарим. Нека Бог ви благослови заедно с внучката ви, задето запазихте живота и здравето на децата ни.

— Аз самият благодаря на Бога — каза старият фабрикант, обръщайки се към директорката, — че ме отправи по този път. И се надявам това да е само началото. Ще направя всичко, за да отидем по-далеч.

Те посетиха народния дом, болницата, а после обходиха и останалите села, където също строяха сгради за работниците.

В Марокур се върнаха късно вечерта. Когато се качваха към хълма, откъдето се виждаха новите постройки, Волфрам Пендавоан протегна ръка и продума тържествено:

— Ето ти цел за цял живот. Сега можеш гладко да продължиш пътя, който така сполучливо започна. Трябва ти само човек, достоен за теб — да работи заедно с нас за делото, което сме предначертали. Да се надяваме, че ще срещнем човек с богата и благородна душа и тогава ще заживеем щастливо в нашето семейство — без изпитания!