Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

— Това си ти! — извика старият фабрикант, простирайки ръце към Пиерета.

Тя пристъпи към него, трепереща от вълнение.

— Защо не се приближиш? Искам да те прегърна, дете мое!

— Мили дядо!

Фабри излезе тихо, като остави дядото и внучката сами. От вълнение те не можеха да говорят. Когато най-сетне се поуспокоиха, старецът попита внучката си:

— Защо веднага не ми каза коя си?

— Аз ви заговорих на няколко пъти и спомняте ли си какво ми казахте последния път? „Никога не ми споменавай за тях, ако не искаш да се разсърдя окончателно.“

— Но можех ли да предположа, че ти си моята внучка?

— Мама ме посъветва да ви открия коя съм, само когато спечеля обичта ви.

— И ти чака толкова дълго? Не разбра ли, че аз отдавна те обикнах?

— Не знаех колко силно е чувството ви и дали е достатъчно, за да ме признаете за своя внучка.

— Слава богу, че всичко завърши благополучно! Разкажи ми сега за баща си. Как попаднахте в Сараево? Защо той стана фотограф?

— За нашия живот в Индия вече ви е известно…

— Не ми говори на „ви“, аз съм твой дядо. Искам да се обръщаш към мен на „ти“.

— От писмата, които получи, приблизително знаеш какъв беше животът ни в Индия. Ние много пътешествахме. Ще ти разказвам после за това подробно. Ще видиш колко храбър беше моят баща и колко силна беше мама. Дядо, прости ми, но не мога да не говоря за мама. Искам и ти да я обикнеш!

— Когато чух от Фабри, че заради теб не е пожелала да отиде в болница, макар че от това е зависело спасението й, почувствах се дълбоко трогнат. Този върховен жест от нейна страна е достатъчен не само да я обикна, но и да почета паметта й наравно с тази на любимия ми син. Бащината ми скръб ще бъде еднакво силна и за двамата. Нека Бог ми прости, че се отрекох от майка ти.

— От моя разказ ще узнаеш каква майка имах аз. За мен и татко тя бе готова на велики жертви. Татко реши да се върне във Франция. В Суец, неизвестно как, ни откраднаха парите. Ето защо, вместо да потеглим направо за Франция, по липса на средства стигнахме до Гърция. В Атина татко започна да прави снимки с фотографския апарат, който му бе останал, и с това се издържахме. Той успя да купи фургон и магаре, след което потеглихме за Франция. Макар да изкарваше малко с фотографията по време на пътуването, все пак съществувахме сносно. Но когато се разболя и почина, ние с мама останахме без никакви средства. Премръзнали и гладни от ноември до май, след неописуеми лишения и страдания най-после със сетни сили се добрахме до Париж. Това, което се случи после, вече знаеш от Фабри.

Отвън се чуха гласове.

— Какво ли се е случило? — попита старецът.

Пиерета се приближи до прозореца и видя огромна тълпа от работници, мъже, жени и деца, в празнично облекло, да приближава замъка. Хора с флагове и цветя изпълниха градината и целия път около парка.

— Какво има? — попита отново старият фабрикант.

— Днес е твоят рожден ден и работниците са дошли да те поздравят и да ти благодарят за всичко, което си сторил за тях.

— Нима?

И той се приближи до прозореца, сякаш можеше да ги види. Разнесе се силен, ликуващ вик.

— Боже мой! Колко съм щастлив! — каза той. — И това е благодарение на теб. Колко е различен този ден от онзи, когато бяхме в църквата на панихидата на баща ти.

— Да, ето програмата за днешния тържествен ден, изработена от фабричния съвет. Точно в два часа ще се покажеш на парадния вход, откъдето всички могат да те видят. Делегация от всички фабрики ще те приветства, а старецът Гатуа ще произнесе реч от името на работническото население.

В този момент часовникът удари два пъти.

— Време е — каза Пиерета, — дай ръка!

Едва се показаха на входа и приветствените викове наново гръмнаха. От тълпата се отдели група начело с Гатуа. Старикът, дългогодишен работник, пристъпи напред, за да произнесе кратката реч, която толкова пъти повтаря от сутринта.

— Господин Пендавоан, ние всички сме се събрали тук, за да ви поздравим… за да ви поздравим за…

Ораторът спря, мачкайки шапката си, запъна се наново и махна безпомощно с ръка. Одобрителен шепот мина през множеството — хората мислеха, че говори и жеста му на смущение бяха изтълкували като красноречие. Гатуа се обърка още повече и пъхна ръка в посивелите си коси, които стърчаха като четка от главата му.

— Трябва да произнеса цялата реч, а не ми идва нищо наум… Съжалявам много… Ще говоря, както мога… Ние дойдохме да ви благодарим и да ви поздравим от цялото си сърце за добрината, която проявихте към нас. Бог да ви благослови, господин Пендавоан! — и той издигна ръка към небето.