Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

Но това не беше всичко. На другия ден след работа, когато всички отидоха на обяд, той задържа Фабри.

— Струва ми се, че не сте много зает?

— Да.

— Тогава ще заминете за Руан. Там сега строят детски ясли. Разгледайте и проучете подробно всичко. Искам навсякъде да построя ясли за децата на нашите работници и то бързо. Не дай боже да се повтори подобно нещастие…

По време на урока Пиерета разказа на учителката си за ужасното събитие. След малко дойде самият фабрикант и се обърна към госпожица Бельом със следните думи:

— Госпожице, дойдох при вас с молба да ни направите една голяма услуга — на мен и на тукашните хора. За всяка фабрика ще построя детски ясли, директорка на които моля да бъдете вие. Да запазим живота и здравето на децата — това е великата задача, която искам да ви възложа, и се надявам, че няма да ми откажете. Не познавам по-подходяща личност от вас за това хуманно дело. Вие сте добра, умна, енергична и тези качества са гаранция за уреждането на проектираните заведения.

— О, господин Пендавоан! Толкова съм развълнувана от неочакваната чест, която ми оказвате, че не намирам думи, с които да изразя благодарността си към вас.

— Причина за всичко е вашата ученичка. Тя ми внуши тази идея. Цял живот съм бил зает с работа и съм останал не само сляп, но и глух за много неща.

— О, ако мога да ви заведа на още едно място, уверена съм, че ще намерим вярната посока, по която отсега нататък трябва да вървите.

— Къде искаш да ме заведеш?

— Ако се съгласите да дойдете с мен тази вечер само за две-три минути, ще научите къде ви водя. Засега е тайна.

— Добре, нека бъде както искаш. В колко часа ще ме заведеш?

— Колкото по-късно, толкова по-добре. След това, надявам се, бъдещето ще открие за вас нови хоризонти.

— Нима бъдещето може да бъде различно за мен, стареца, от печалното ми настояще, изпълнено с безутешност?

— Да, господин Пендавоан, помислете колко много можете да направите за другите, ако си поставите за цел да облекчите чуждите страдания, не по-малко ужасни от вашите.

— Малките деца често мечтаят за добрата фея, която да изпълни желанията им. Вие можете да бъдете тази фея. Притежавате онова магическо средство, което изтрива сълзите и прави хората щастливи.

Късно вечерта Пиерета и старият фабрикант излязоха от замъка и тръгнаха към селото. Навън беше топло и тихо. Селцето спеше. Никаква светлина не прозираше през спуснатите капаци на прозорците, никакъв звук не се чуваше.

— Струва ми се, че сме около къщата на Франсоаз — каза Волфрам Пендавоан.

— Да, там отиваме. Сега ще ви помоля да замълчите. Ще се качим по една стълба. На горната площадка само ще отворя вратата на една стая, където само ще надникнем.

— Искаш да ми покажеш нещо, но аз нали не виждам?

— Не е необходимо, сам ще се убедите.

Като се изкачиха по стълбата, Пиерета отвори вратата на стаята, в която спяха работничките. Тежък, смраден въздух лъхна в лицата им. Старият фабрикант бързо отстъпи назад.

— Кой е там? — попита сънлив глас.

Пиерета полека затвори вратата и поведе стареца надолу по стълбите. Когато излязоха на улицата, той проговори:

— Искаше да ми покажеш стаята, където си пренощувала първата нощ, нали?

— Не, исках да ви покажа една от стаите, където живеят вашите работници — цял живот се тровят с въздуха, който вие и две минути дори не можахте да понесете.

Изминаха две години от деня, в който Пиерета — нещастна, безпомощна и без надежда — стъпи в Марокур. Беше неделя.

Днес пак е неделя, както преди две години. Но и Пиерета, и селото са променени до неузнаваемост. Върху хълма, където бедното сираче поседя първата вечер, разглеждайки тъжно селото и фабриката, сега се издигаха няколко красиви здания. Тези постройки бяха предназначени за работниците на Волфрам Пендавоан. Старите къщурки, като изгорялата на старата Тибюрс, бяха изчезнали, а на тяхното място се появи голяма слънчева сграда, построена за ясли на малките деца. Там ги отглеждаха до тригодишна възраст. В самия център на селото се строеше друго голямо здание — бъдещият народен дом — с ресторант, библиотека, магазини и мебелирани стаи за самотните работници, мъже и жени. За семейните бяха построени малки спретнати къщи, в чиито дворове работниците побързаха да засадят плодни дървета. Годишният наем беше само сто франка.

Изменение претърпя и паркът на замъка — крайната му част бе превърната в обществена градина. Тук имаше всевъзможни игри, гимнастически салон, площадка за колоездачи, марионетен театър, естрада.