Джеймз Бари - Питър Пан

— Да, да, ще умре — съгласи се Дребосъка, — но няма какво да се прави.

— Има! — извика Питър. — Ще изградим една къщичка около нея.

Всички бяха възхитени от тази идея.

— Бързо — заповяда им Питър. — Нека всеки от вас ми донесе най-хубавото каквото имаме. Изпразнете нашата къща. И по-живо!

В следния миг те бяха заети като шивачи през нощта преди сватба. Тичаха ту насам, ту натам, ту долу за да донесат завивки, ту нагоре за да събират дърва; и докато работеха така, кой мислите се появи? — Джон и Майкъл. Те едва се тътреха от умора, заспиваха прави, събуждаха се, пристъпваха още една крачка и пак заспиваха.

— Джон, Джон — викаше Майкъл. — събуди се! Къде са Нана и мама, Джон!

Тогава Джон си разтъркваше очите и измърморваше:

— Вярно е, наистина сме летели.

Можете да бъдете сигурни, че те почувствуваха голямо облекчение, когато намериха Питър.

— Здравей, Питър — извикаха те.

— Здравейте — отвърна Питър приятелски, макар че съвсем бе забравил за тях. В този момент той беше много зает: мереше Уенди със стъпки от главата до краката, за да види колко голяма къща ще й бъде нужна. Разбира се, имаше намерение да остави място за столове и маса. Джон и Майкъл го наблюдаваха.

— Спи ли Уенди? — попитаха те.

— Да.

— Джон — предложи Майкъл, — хайде да я събудим и да я накараме да ни приготви вечеря. — Но, казвайки тези думи, той забеляза, че другите момчета мъкнеха тичешком клони за къщичката. — Погледни ги! — извика той.

— Слушай, Къдравия — заповяда Питър с най-капитанския си глас, — погрижи се и тези две момчета да помагат в строежа на къщата.

— Слушам, сър.

— Къща ли строите? — възкликна Джон.

— За Уенди — поясни Къдравия.

— За Уенди! — извика Джон ужасен. — Ами че тя е момиче.

— И затова ние сме нейни слуги — обясни Къдравия.

— Вие всички? Слуги на Уенди?

— Да — каза Питър, — и вие също. Тръгвайте с другите.

Момчетата замъкнаха учудените братя със себе си да режат, секат и носят.

— Най-напред столове и една решетка за камината — заповяда Питър. — И след това ще градим къщата около тях.

— Тъй вярно — потвърди Дребосъка, — така се гради къща, сега си спомням.

Питър се сещаше за всичко…

— Дребосък — заповяда той, — иди да повикаш доктор.

— Слушам, сър — извика той веднага и изчезна, като се почесваше по главата. Той знаеше, че трябва да се подчинява на Питър и след миг се върна, сложил на главата си цилиндъра на Джон, като си придаваше много тържествен вид.

— Извинявайте, сър — каза Питър, като тръгна към него, — вие доктор ли сте?

Разликата между него и другите момчета в такива моменти беше, че те знаеха, че всичко е на ужким, докато за него и на ужким, и наистина бяха едно и също нещо. Това понякога ги затрудняваше, например когато трябваше да вечерят на ужким и да казват, че наистина са вечеряли.

И ако те престанеха да играят на ужким, той ги биеше с пръчка през пръстите.

— Да, малко човече — отговори Дребосъка плахо; пръстите му бяха подути от бой с пръчка.

— Моля ви да прегледате една лейди, която е много болна и е на легло.

Тя лежеше в краката им, но Дребосъка беше достатъчно хитър и се престори, че не я вижда.

— Ах, ах, ах — каза той, — къде лежи тя?

— В онази горичка.

— Ще туря едно стъкълце в устата й — каза Дребосъка и се престори, че слага нещо в устата на Уенди. Беше тревожен момент, когато той уж изваждаше стъкълцето.

— Как е тя сега?

— Ах, ах, ах — възкликна Дребосъка, — тя е излекувана.

— Много се радвам — извика Питър.

— Пак ще намина привечер — каза Дребосъка. — Давайте й говежди бульон от купичка шулнарче. — Но когато върна цилиндъра на Джон, той няколко пъти си пое дълбоко дъх; така правеше по навик винаги, когато се отървеше от някое трудно положение.

Междувременно гората ехтеше от удари на брадви; почти всичко необходимо за едно уютно жилище беше вече натрупано до краката на Уенди.

— Само да знаехме каква къща най харесва — обади се едно от момчетата.

— Питър — провикна се друго момче, — тя продължава да спи, но мърда.

— Устата й е отворена! — изкрещя трети, както почтително гледаше в устата й. — О, колко е прекрасна!

— Може би ще ни изпее нещо, както спи — каза Питър … — Уенди, изпей ни каква къща би искала да имаш.

Веднага, без да отвори очи, Уенди започна да пее:

Те се заливаха от смях, защото по някаква случайност клоните, които бяха донесли, лепнеха от червен сок и подът бе застлан с мъх. Както шумно ковяха къщичката, те сами запяха: