Джеймз Бари - Питър Пан

— Аз съм Уенди — извика тя развълнувано.

Той наистина съжаляваше, загдето е толкова разсеян.

— Слушай, Уенди — пошепна й той, — винаги щом забележиш, че ви забравям, само извикай: „Аз съм Уенди“ и аз ще си спомня.

Разбира се, това не беше много успокоително за тях. За да заглади грешката си, той им показа как да се излягат на силния вятър, който духаше откъм гърба им. Това беше такава приятна промяна — на няколко пъти се излягаха и откриха, че в това положение могат да спят в пълна безопасност. Всъщност те биха спали доста дълго, но Питър скоро се уморяваше от съня и започваше да вика със заповеднически глас: „Оттук почваме да летим!“ Той ги смъмряше от време на време, но общо взето беше доста весело и така те наближиха Небивала земя. Достигнаха я, след като месецът изгря няколко пъти и те бяха пътували все направо през цялото време, не толкова защото ги водеше Питър или Менче-Звънче, а защото сам островът бе излязъл да ги посрещне. Само така може човек да зърне тези вълшебни брегове.

— Ето го — каза Питър спокойно.

— Къде, къде?

— Там, накъдето сочат стрелите.

И действително цял милион златни стрели показваха на децата къде е островът. Техният приятел слънцето изпращаше тези стрели, за да им посочи пътя, преди да ги остави, когато падне нощта.

Уенди, Джон и Майкъл застанаха на пръсти във въздуха, за да видят острова за първи път. Странно, те веднага го познаха и преди да ги обхване страх, го приветствуваха не като нещо, за което дълго са мечтали и най-после виждат, а като познато, любимо място, където се връщат, за да прекарат ваканцията.

— Джон, ето я лагуната.

— Уенди, погледни как костенурките си закопават яйцата в пясъка.

— Хей, Джон, виждам твоето фламинго със счупения крак.

— Гледай, Майкъл, там е твоята пещера.

— Джон, какво е това в храсталака?

— Това е вълчицата с вълчетата си. Уенди, май че това е твоето малко вълче.

— Ето моята лодка, Джон, с пробитото дъно.

— Не, не може да бъде твоята лодка. Нали ние я изгорихме.

— Тя е, тя е. Хей, Джон, виждам пушека в лагера на индианците.

— Къде е, покажи ми го и по начина, по който се извива димът, ще позная дали се готвят за война.

— Ей там, точно отвъд Тайнствената река.

— Виждам го сега. Да, вярно, тръгват на война.

Питър го беше малко яд на тях, загдето знаеха толкова много; но ако искаше да ги командува, неговото царуване вече започваше, защото нали ви казах, че веднага ги обхвана страх.

Едно време в къщи, когато станеше време да си лягат, Небивала земя винаги започваше да изглежда малко мрачна и заплашителна. Тогава в нея се явяваха неизследвани области, които ставаха все по-обширни и през тях минаваха черни сенки; ревът на хищните животни ставаше съвсем различен и най-вече изчезваше увереността, че ще победиш. Децата бяха много доволни, че кандилцата светеха. Дори се радваха, когато Нана кажеше, че това там е просто плочата над камината и че Небивала земя е измислица.

Разбира се, в онези дни Небивала земя беше измислица, но сега беше истинска: нямаше кандилца да светят, всеки миг ставаше по-тъмно и къде беше сега Нана?

Досега бяха летели разпръснато, но когато се стъмни, и тримата се струпаха около Питър. Той вече не се държеше така лекомислено; очите му искряха и тръпки минаваха през телата им, щом се докоснеха до него. Сега летяха над страшния остров толкова ниско, че понякога одраскваха лицата си о върховете на дърветата.

Във въздуха не се виждаше нищо опасно, но въпреки това те напредваха бавно и с усилие, сякаш преодоляваха съпротивата на някакви враждебни сили. Понякога се спираха и висяха неподвижно във въздуха, докато Питър не им проправи път, удряйки с юмруци пред себе си.

— Не ни оставят да се спуснем на земята — обясни той.

— Кои са те, дето не ни пускат? — попита Уенди, изтръпнала от страх.

Но той или сам не знаеше, или не искаше да каже. Менче-Звънче беше заспала на рамото му, но Питър я събуди и я изпрати напред да разузнае местността.

От време на време той се спираше във въздуха, ослушваше се внимателно, сложил ръка на ухото си и светкащите му очи се взираха надолу така напрегнато, сякаш ще пробият две дупки в земята. След това политаше отново напред.

Храбростта му беше изумителна.

— Искаш ли сега едно смело приключение — обърна се той съвсем неочаквано към Джон — или предпочиташ първо да закусим.

— Първо да закусим — извика бързо Уенди и Майкъл с благодарност стисна ръката й; обаче Джон, който беше по-храбър, се поколеба.