Петър Бобев: Кактуси (Разкази за юноши)

Той млъкна развълнуван.

Последните лъчи на есенното слънце догаряха зад потъмнелите очертания на градските покриви. Падаше мракът.

Славка пошепна:

— После?…

— После… На юг нощта настъпва бързо. Захлади се. Аз се освежих малко. Другарите ми станаха. Надигнах се и аз с последни сили. Животът е страшно мил, деца! Тръгнахме, пак напред, като залитахме без цел, без посока, подобни на привидения. Вървели сме може би час или два. Другарите ме подкрепяха отстрана, по-право подкрепяхме се взаимно. Ако бяхме сами, щяхме да загинем. Ненадейно някой изхриптя с пресипнал глас: „Кактуси! Спасени сме.“ Остави ме и забърза напред. Подире му се спуснаха всички. Повлякох се и аз натам по ръце и крака, без да си давам сметка защо. Скоро допълзях до кактусовата гора. Да, точно тъй — гора! Вие познавате само бодливите изродчета от саксиите, дори представа нямате как изглеждат те в отечеството си — Мексиканската пустиня. Окъпани в синия здрач на лунната нощ, край нас се извиваха дебели бодливи греди, изкривени в най-причудливи форми. То беше някаква кошмарна гора, невероятно свърталище на замръзнали чудовища, готови всеки миг да връхлетят отгоре ти с раззинати челюсти. Аз стиснах очи, отворих ги пак, разтърках ги с юмруци. Не! Не сънувах. Към небето се издигаха цереусите като гигантски разклонени свещници, високи колкото тополата пред къщи. Сред тях опунциите бяха разперили широките си като тепсии, налепени една за друга трънливи плочи, а до корените им надигаха настръхнали гърбове гигантските кактуси-таралежи. По земята пълзяха змиевидни кактуси. Кактуси и само кактуси!

Данчо слушаше притихнал, с отворена уста.

— Ама истина ли е?

— Самата истина! Докато аз лежах под тях, задъхан от умора и жажда, другарите ми извадиха ножове, отсякоха си по един свеж клон, очистиха го от бодливата кожа и го захапаха алчно. Аз ги последвах, без да мисля. Както лежах на земята, отсякох най-близката кактусова вейка, обелих я и я стиснах със зъби. В устата ми потече сладка освежаваща влага. Стори ми се, че на света няма по-вкусно нещо от този сок. Кактусът е истинска бъчва с вода в пустинята, воден резервоар. Животните биха изгризали с удоволствие сочните му стъбла, затова той се пази толкова старателно, затова е нанизал тези шипове като броня. Аз нагълтах бързо обелената вейка, отрязах си втора. Силите ми се върнаха. Скоро всички се съживихме съвсем, разсмяхме се обнадеждени. Аз дори запях. И тогава видях нещо, което няма да забравя никога.

Той се унесе в спомените си.

— Пред мене, в тъмната сянка на кактусовия лес, сияеше огромен бял цвят с неописуема красота, сякаш от черното кадифе на тропическата нощ се бе отронила най-ярката звезда и бе долетяла сред зловещата пустош. Наоколо ухаеше на ванилия. Другарите ми шепнеха възхитени: „Принцесата на нощта! Принцесата на нощта!“ Тогава съвсем неочаквано и не на място, както се бях загледал смаян в разкошния кактусов цвят, аз си припомних едно друго цвете. Припомних си скромната иглика, която цъфтеше в мамината градинка, и нещо сви гърлото ми. Болката избухна стихийно, неудържимо. Изведнъж разбрах, че трябва да се прибера дома, веднага, без никакво бавене — повече не можех да изтрая в чужбина… Ободрени и съживени, тръгнахме пак на път. На развиделяване достигнахме железопътната линия…

Данчо го прекъсна:

— А Хозе? Какво стана с Хозе?

— Откраднатата вода не го спаси. Той беше останал сам — и бе загинал. След няколко дни пристигнаха други работници, които го намерили в пустинята, разкъсан от лешоядите…

Славка запита нетърпеливо:

— А после?

Старецът се усмихна тъжно.

— Тръгнах си толкова беден, колкото бях, когато пристигнах, преди много-много години. Младостта ми бе отлетяла. Сега аз съм съвсем сам. Сегиз-тогиз децата се понавъртват край мене, докато чуят разказа ми, после пак се прибират — всеки в своя дом.

На Данчо му стана жал за стария самотник. Затова побърза да го отклони от печалните му мисли.

— Защо у нас кактусите са тъй дребни, джуджета?

Старецът промълви глухо:

— Както аз не издържах в тяхната страна, а тъгувах, линеех за родния край, така и те линеят за своята родина, за скалистата пустиня, за нейното жареща слънце.

И обърнат към наредените по прозореца кактуси, завърши:

— Славка е права, те са грозни. Ала тя не знае колко полезни са те в бедното си отечество. Там хората ядат плодовете и стъблата им, пекат ги, както ние печем картофите. Смилат семената им на брашно, изграждат своите хациенди от старите вдървенели стволове. За мене кактусите са пример, изключителен образец на издръжливост. Те са неприветливи, като наежени кавгаджии, нима съм сляп — и все пак ги обичам. Обичам ги не само защото им дължа живота си. Не! На тях дължа още нещо — увереността, че всеки се чувствува най-добре в родината… дори и когато е сам… като мене…