Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

Жестокият жив капан се отпусна начаса…

Кирков усети как момчето го поема през кръста и понася нагоре. Акулите отново се стълпиха отгоре им, но Ферхад изкрещя под водата и те изчезнаха уплашени нанякъде в синия простор.

Щурманът се събуди на брега, прострян по гръб върху напечената скала. Отпуснат на колене пред него, малкият спасител му правеше изкуствено дишане.

Като го видя, че отваря очи, Ферхад му се усмихна. За пръв път Кирков забеляза върху мургавото му сухо лице щастлива, беззлобна усмивка.

— Ферхад! — промълви глухо той. — Ти?

Момчето продължаваше да се усмихва.

— Така е, аз! Извиках ти от брега да се пазиш. Долу е пълно със „сахала“, тези проклети миди! Тъй ги наричаме ние, сахала. Но ти не чу. После видях как се изплаши от акулите. Отде да знаеш, че тия не са опасни. Има други, които нападат хора. Тези не. Само дето са много любопитни. Нищо не пропускат. Всичко искат да подушат с носа си. Тогава видях как те улови сахала. „Ех! — рекох си. — Свърши се с него! Ще се удави, и то заради мене… Само заради мене“… Нещо ме задуши тук, в гърдите…

Кирков сложи ръка върху рамото му.

— Ферхад, мойто момче! Знаех, че не си лош…

Ферхад изведнъж се оживи. Големите му очи бяха овлажнели.

— Ей затова… за тия ти думички… Не за туй, че ме нахрани, че ме остави да спя при тебе, че ме отърва от онези… Освен него, освен дядо Хюсни, никой друг не ми е казвал така — „Ферхад, мойто момче…“

В таванската стаичка на голямата кооперация живееше самотен старец. Странен старец. Не дружеше с никого, никого не посещаваше. Ходеше все умислен, тъжен. Сегиз-тогиз посядваше на една пейка в църковната градинка и тогава децата от махалата се струпваха край него като врабчета. Той запалваше лулата си и почваше да им разправя тихо за далечните страни, които бе посетил. Само тогава уморените му старчески очи неусетно се засмиваха.

През такива вечери майките трябваше да викат дълго децата си, докато ги приберат дома.

В същата кооперация живееха Славка и Данчо, двама от най-редовните му малки слушатели.

Но лятото свърши. Есента ослани дърветата и тревите. Застудя. Старецът престана да се отбива в градинката. А Славка и Данчо още не се бяха наситили на неговите разкази.

И една вечер, видели, че се прибира в къщи, те го пресрещнаха на стълбата. Старецът се изкачваше, като дишаше тежко. Щом ги видя, той се усмихна, спря и се облегна на перилата.

— Лошо време, приятелчета! Трябва да седим вътре, а това не ни харесва, нали?

Децата мълчаха смутени.

— Вие като че ли ще ми искате нещо, така ли е? — подкани ги той приветливо. — Я да видя дали ще налучкам. Вие искате… искате… Какво ли пък ще бъде?… Да не би да се надявате за някой разказ, а? За някое приключение?

Братчето и сестричето отговориха в един глас:

— Да! Да!

— Добре! Хайде с мене!

Тримата се изкачиха по стълбата и влязоха в бедната му стаичка. В ъгъла, захлупено от ниския начупен таван, се бе сгушило леглото, до него — маса и стол, а насреща им се чернееше печката. На прозореца, най-малкия прозорец, който бяха виждали децата, растяха в олющени саксийки различни кактуси.

Домакинът настани гостите си на леглото, а той съблече палтото си и се изправи пред тях, малко приведен от годините, с оръфани, но чисти дрехи и с побелели вежди, под които надничаха две зачервени добродушни очи.

— Колко много кактуси! — възкликна Славка. — Защо ти са?

— За украшение.

Тя сви устни.

— Ами, за украшение! Я какви са грозни: къси, дебели, бодливи!

Старецът не се обиди от тези думи. Само челото му се надипли в няколко дълбоки бръчки.

— Виждала ли си цъфнал кактус? — запита той внезапно.

— Не.

— Ето защо приказваш тъй? Аз съм обиколил света. Познавам много цветя, всякакви цветя: големи и малки, разкошни и скромни. Ала по-красиво нещо от „Принцесата на нощта“ не съм срещал…

Старецът смукна дълбоко от лулата, огънчето се разгоря и освети лицето му.

— Принцесата на нощта! — въздъхна той, унесен в някакъв далечен спомен.

Децата го гледаха недоумяващи — каква ли е тази „принцеса“? Някаква приказка?

Изведнъж той се обърна към тях.

— Слуша ли ви се нещо за кактусите?

Славка и Данчо неволно издадоха разочарованието си. Очите им сякаш казваха: „Уф! Разказ — за бодили!“ Старецът се престори, че не забелязва нищо.

— А кое е тяхното отечество, знаете ли? — попита той.

Децата дигнаха рамене.

— Мексико! — натърти той. — Знаете ли къде се намира?