Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

— Да! Да! — обади се Славка. — Мексико… в Америка…

Старият мъж кимна с глава.

— Да, — в Америка. Далече-далече оттук, от другата страна на земното кълбо. Сега там изгрява слънцето.

Данчо го измери с недоверчив поглед:

— Толкова далече?

Старецът наведе очи надолу, към овехтялата черга на пода, и започна своя разказ:

— Дълги години търсих щастието си по широкия свят. Скитах и гладувах. Видях много — научих много. Попаднах и там, в Мексико. Няколко месеца работих в една кланица. Но къде беше, в кой град? Забравих вече. Отвратителен занаят и… лошо платен. Но все пак преживявах някак си. Плащах си редовно наема, хранех се криво-ляво и мечтаех. Мечтаех за деня, когато изневиделица ще забогатея, когато ще се наям до насита и ще си купя хубави дрехи, автомобил, дори и вила.

Той погледна крадешком към децата, които го слушаха внимателно.

— Понякога си мислех друго: ще взема да напълня с пари една голяма каса, ще я пренеса в отечеството си и в родния град ще построя болница, баня, театър и читалище. Тогава от признателност съгражданите ми ще нарекат на мое име и някоя улица… С такива мечти заспивах всяка вечер. А на другата заран пак се вмъквах във вонещата кланица, нахлузвах гумените ботуши и препасвах мръсната престилка…

Старецът опря чело в студеното стъкло на прозореца. Навън фучеше есенният вятър, брулеше листата от разтрепераните клони на тополата и ги навяваше в малки жълти преспи до тротоарите.

— Един ден пак останах на пътя. Цената на месото беше спаднала и господарите ми фалираха. Ща не ща, трябваше да се дири нова работа. А то съвсем не беше лесно. В кръчмата, където се хранех, научих, че търсят работници за новата железопътна линия, през пустинята. Десетина души, все несретници като мене, без да му мислим много, решихме да идем там. А нямахме пукната пара. Тогава един от нас, на име Хозе, обеща да ни преведе направо през пустинята — хем по-кратко, хем безплатно. Не било далече, само два дни път. Ние му се доверихме, сложихме в торбите храна за два дни, наляхме вода в съдовете и една вечер потеглихме. Щяхме да пътуваме нощем, защото през деня бе нетърпимо горещо. Бяхме облечени по мексикански — с широкополи шапки „сомбреро“, с пъстри кърпи около вратовете и със закърпени панталони. Само оръжие не носехме, пък не ни и трябваше. Наистина по онова време страната гъмжеше от бандити, но ние не се боехме от тях — та какво можеха да ни вземат?

Данчо побутна с лакът сестричката си.

— Виждаш ли, че става интересно? Пустиня, бандити…

Старецът продължи е добродушна усмивка:

— Скоро зад нас остана и последната селска къща, „хациенда“, сгушена сред царевична нива. Помня ясно тази вечер. Щурците скрибуцаха монотонно и навяваха дрямка. Все още се мяркаха самотни столетници-агаве…

Славка го прекъсна:

— Като този в саксията ли?

— О, не! В Мексико те са големи, с триметрови шилести листа, сред които се извишават дългите им стъбла, обрасли с хиляди жълти цветове. Но скоро столетниците изостанаха зад нас. Затихна свирнята на щурците. Пустинята се ширна напреде ни, заляна от лунната светлина — огромна, безмълвна и тайнствена.

Славка пак не можа да се сдържи.

— Мъчно ли се върви по пясъка? — запита тя.

— Там нямаше пясък. Само едно безкрайно каменисто плато. Такива са Мексиканските пустини: скали и скали, навсякъде, додето поглед стига, безводни, опечени от слънцето. Пътувахме цяла нощ. На сутринта, когато зората засия над далечния каменен хоризонт, капнали от умора, легнахме да спим. Привечер пак тръгнахме. Вървяхме още една нощ. На разсъмване стана ясно на всички, че сме се заблудили. Само Хозе все още не признаваше и ни увещаваше, че ще се оправим лесно, ала ние вече не му вярвахме. Скарахме се здраво. За малко щяхме да го набием. Защото водата беше на привършване. Най-сетне легнахме да спим… Надвечер аз се събудих пръв. Такъв съм от дете — малко спя. Устата ми беше пресъхнала. Още сънен надигнах манерката и замръзнах от ужас. Вътре нямаше ни капка. Начаса разбудих другарите си. Проверихме всички съдове за вода — бяха празни! А с водата беше изчезнал и водачът Хозе…

Данчо избухна:

— Ама че подъл човек! Вие не го ли настигнахте?

Старецът се направи, че не го е чул, и продължи:

— Поехме отново напосоки, жадни, отчаяни. Мъкнехме се като пребити. Още два дни се лутахме из камънаците, премалели от жажда, с напукани устни. Тогава чак си дадохме сметка колко лекомислено сме се впуснали в това приключение — та ние бяхме съвсем неопитни пътешественици, новаци… Никой, който не го е преживял сам, не може да си представи това страдание — без капка вода в пустинята… На петия ден разбрах, че ще умра. Лежах на сгорещената скала под навеса, който бяхме стъкмили от наметалата си, и бълнувах. Помня — буден бях и все пак бълнувах. Съзнавах, че лежа на скалистото Мексиканско плато, а в същото време бях и у дома, в родината. Колко хубава ми изглеждаше тя така, като в сън, под палещото тропическо слънце, когато гърдите ми се задъхваха от горещина, а от изсъхналите ми устни капеше кръв… Ето, пред мене се разстилаха родните поля, люлееха се житни ниви, ехтяха звънците на стадата, овошките свеждаха до земята натежали клони, бълбукаха ручеи. И аз протягах ръце да откъсна някоя сочна ябълка, а клонът безсърдечно отскачаше нагоре, навеждах се да натопя устни в потока, а водата изведнъж пресъхваше. Събуждах се и почвах да скимтя, да хълцам, да плача с глас — защото знаех, че смъртта е близко. Чувствувах я, тя дебнеше зад нажежените скали, жестока и неумолима. Високо в небето кръжеше лешояд и ни чакаше спокойно и уверено. Нима трябваше да умра? Нима никога вече нямаше да видя родните балкани, кристалните поточета, бащината къща с асмата? Нима никога вече нямаше да чуя сладкия майчин език?