Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Англия е пулсиращото сърце на империята, татко.

— Добре. А кое е кръвта, която тече по вените и артериите на империята, за да стигне и до най-далечния бряг?

— Англиканската църква.

— Добре, Джордж.

След известно време татко пак почва да стене и хъхри. Джордж гледа как ръбовете на завесите се очертават все по-ясно. Лежи и си мисли за вени и артерии, изпънати като червени линии по картата на света, за да свържат Британия с всички места, оцветени в розово: Австралия, Индия, Канада и безброй острови, пръснати като точици къде ли не. Мисли си за тръби, положени по океанското дъно като телеграфни кабели. Мисли си за кръв, която бълбука по тези тръби и избликва в Сидни, Бомбай и Кейптаун. Кръвни връзки — чувал е този израз. Слушайки туптенето на кръвта в ушите си, той отново се унася в дрямка.

Артър взе матурата с пълно отличие; но тъй като беше едва на шестнайсет, го пратиха за още една година при йезуитите в Австрия. Във Фелдкирх го посрещна по-мек режим, който позволяваше пиене на бира и отопление в спалните помещения. Имаше дълги разходки, при които нарочно пращаха английските ученици в компанията на немскоговорещи момчета, принуждавайки ги по този начин да усвояват езика. Артър се самоназначи за редактор и единствен сътрудник на „Фелдкирхиан Газет“ — ръкописно издание за наука и литература. Освен това играеше футбол на кокили и се учеше да свири на туба — инструмент, който се омотаваше на два пъти около гърдите и издаваше звуци като тръбите на Страшния съд.

След завръщането си в Единбург той узна, че баща му е настанен в болница с официална диагноза епилепсия. Вече нямаше да има приходи, дори и дребни монети от неговите акварели с танцуващи феи. Затова най-голямата сестра Анет вече беше в Португалия, където работеше като гувернантка; Лоти скоро щеше да отиде при нея и двете щяха да пращат пари у дома. Другата възможност за мама бе да вземе наематели. Артър се почувства притеснен и засегнат. Тъкмо майка му не биваше да слиза до нивото на някаква си обикновена хазяйка.

— Но, Артър, ако хората не пускаха наематели, баща ти никога нямаше да се засели при баба Пак и аз никога нямаше да го срещна.

За Артър това звучеше като още по-силен аргумент срещу наемателите. Той знаеше, че не му е разрешено да критикува баща си по какъвто и да било начин, затова си премълча. Но беше чиста нелепост да се твърди, че мама не е можела да направи по-добър избор.

— А ако това не бе станало — продължи тя, като му се усмихваше с онези сиви очи, срещу които той не можеше да се опълчи, — не само нямаше да го има Артър, но нямаше да ги има и Анет, Лота, Кони, Инес и Айда.

Нямаше как да се спори с този непреодолим метафизичен парадокс. Артър съжаляваше, че Партридж не е тук да му помогне в обсъждането на въпроса: можеш ли да останеш същият или поне почти същият, ако имаш друг баща? Ако не, следваше, че и сестрите му нямаше да са същите, особено Лота, която той обичаше най-много, макар да казваха, че Кони била най-хубава. Смътно можеше да си представи себе си различен, но мозъкът му просто нямаше сили да промени Лота дори на йота.

Артър навярно би приел по-охотно решението на майка си за подобряване на финансовото им положение, ако още не бе видял първия й наемател. Брайън Чарлс Уолър — само с шест години по-голям от Артър, но вече дипломиран лекар. Освен това поет с публикации, на чийто чичо бе посветен романът „Панаир на суетата“. Артър не възразяваше против факта, че човекът е начетен, дори високо образован; приемаше и това, че е пламенен атеист; не можеше да се примири обаче с неговия небрежен чар. С начина, по който каза: „Значи това е Артър“, и му протегна ръка. С непоколебимата му увереност, че винаги е на крачка пред другите. С обичая му да носи редовно двата си лондонски костюма и да изпъстря речта си с общи приказки и епиграми. С поведението му към Лота и Кони. С поведението му към мама.

Уолър се държеше по същия небрежно чаровен начин и с Артър, макар че това не се харесваше на едрия, тромав и упорит доскорошен ученик, току-що пристигнал от Австрия. Преструваше се, че го разбира, макар самият Артър да не се разбираше, докато стоеше край собствената си камина и се чувстваше тъй нелепо, сякаш отново бе нахлузил тръбите на тубата около гърдите си. Искаше му се да надуе инструмента в мощен протестен рев, особено когато Уолър се мъчеше да надникне в душата му, и — което бе най-досадното — да приеме откритото там на сериозно, но не чак толкова и да се усмихне, като че всички тия вълнения са нещо нормално и незначително.