Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Прекалено чаровен и прекалено небрежен беше, по дяволите.

Откакто Джордж се помни, в дома на викария винаги е имало прислужница — невзрачно момиче за всичко, което чисти, бърше прах, лъска, пали камината, стърже решетката и се грижи да има топла вода. Прислужниците се сменят почти всяка година — някои се омъжват, други заминават за Канок, Уолсол или дори за Бърмингам. Джордж никога не им е обръщал внимание, а сега, когато всеки ден пътува с влак до училището в Руджли и обратно, ги забелязва още по-рядко.

Доволен е, че се отърва от селското училище, от глупавите фермерски хлапета и миньорските синове с техния странен говор, чиито имена скоро забравя. В Руджли момчетата са, общо взето, по-свестни, а учителите смятат, че е полезно да си интелигентен. Хари Чарлсуърт учи в Уолсол и напоследък двамата само си кимат, когато се срещат. Учението на Джордж, семейството му, вярата и всички произтичащи от тях задължения — това е важното. За останалото тепърва ще има време.

През един съботен следобед Джордж е повикан в бащиния кабинет. Върху писалището лежи разгърнат голям библейски справочник, а до него има записки за утрешната проповед. Татко изглежда тъй, сякаш стои на амвона. Ако не друго, Джордж поне може да се досети какъв ще е първият му въпрос.

— На колко години си, Джордж?

— На дванайсет, татко.

— Възраст, когато би трябвало да притежаваш известно благоразумие и дискретност.

Джордж не знае дали това е въпрос, така че предпочита да замълчи.

— Джордж, Елизабет Фостър се оплаква, че я гледаш странно.

Това го озадачава. Елизабет Фостър е новата прислужница, която е при тях само от няколко месеца. Носи униформа също като предишните.

— Какво има предвид, татко?

— А според теб какво има предвид?

Джордж се замисля.

— Нещо греховно ли?

— И ако е тъй, какво би могло да бъде?

— Единственият ми грях, татко, е, че почти не я забелязвам, макар да знам, че е част от Божието творение. Разговарял съм с нея не повече от два пъти, когато се е случвало да ми размести нещата. Нямам причини да я гледам.

— Никакви ли, Джордж?

— Съвършено никакви, татко.

— Тогава ще й кажа, че е глупаво и злонравно момиче, което ще бъде уволнено, ако ни даде друг повод за недоволство.

Джордж е нетърпелив да се захване с латинските глаголи и изобщо не се интересува какво ще стане с Елизабет Фостър. Дори не се пита дали е греховно да не го интересува какво ще стане с нея.

Решиха Артър да учи медицина в Единбургския университет. Той беше съвестен и трудолюбив; след време навярно щеше да придобие онази флегматичност, която вдъхва доверие на пациентите. Артър подкрепяше идеята, макар да имаше известни съмнения относно произхода й. Мама бе предложила медицината в едно писмо до Фелдкирх, изпратено само месец след идването на доктор Уолър в дома им. Чисто съвпадение? Надяваше се да е тъй; никак не му се искаше да си представи как мама обсъжда неговото бъдеще с този натрапник. Нищо, че беше — както непрестанно му напомняха хората — дипломиран лекар и поет с публикации. Нищо, че чичо му се споменаваше в посвещението на „Панаир на суетата“.

Освен това, дявол да го вземе, изглеждаше прекалено нагласено, че тъкмо Уолър предлагаше да го подготви за получаване на стипендия. Артър прие с неохота, за което мама здравата го накастри, когато останаха насаме. Той вече стърчеше над нея, а косата й бе загубила някогашния си блясък и почваше да побелява там, където минаваше зад ушите; ала сивите й очи, тихият глас и авторитетът, звучащ в него, запазваха предишната си власт.

Уолър се оказа отличен наставник. Двамата заедно се вкопчиха в класиците и отправиха погледи към стипендията „Гриърсън“: четирийсет лири годишно през време на двегодишното обучение щяха да бъдат ценна помощ за семейството. Когато писмото пристигна и всички го обсипаха с единодушни похвали, Артър почувства, че това е първият му реален успех, първата истинска отплата за дългите години на майчина саможертва. Имаше целувки и ръкостискания; нали си бяха момичета, Лоти и Кони изпаднаха в нелепа сантименталност и се разплакаха; Артър пък в миг на великодушие реши да отхвърли подозренията си спрямо Уолър.

Няколко дни по-късно Артър отиде в университета да си получи наградата. Прие го дребен смутен служител, чийто официален пост така и не се изясни. За жалост получило се недоразумение. Още не било ясно как се е стигнало до него. Чиновническа грешка навярно. Стипендията „Гриърсън“ била само за студенти в областта на изкуствата. Изобщо не е трябвало да приемат молбата на Артър. Занапред щели да вземат мерки и тъй нататък, и тъй нататък…