Джулиан Барнс: Артър & Джордж

Сид Хеншоу продължава да прави маймунски физиономии, но Джордж почти не забелязва тъпото хлапе, което мирише на крави и навярно дори не знае как се пише „крава“.

Един ден на двора Хеншоу връхлита срещу него, блъсва го с рамо и додето Джордж се опомни, му смъква папийонката и избягва. Джордж чува смях. Когато се връща в класната стая, мистър Босток го пита къде му е папийонката.

Това поставя Джордж в затруднение. Той знае, че не е редно да докарваш неприятности на съучениците си. Но знае също така, че още по-лошо е да лъжеш. Баща му е съвършено категоричен по въпроса. Започнеш ли да лъжеш, тръгваш по пътеката на греха и вече няма какво да те спре, докато палачът не стегне примката около шията ти. Не че казва точно това, но така си го представя Джордж. Значи не може да излъже мистър Босток. Започва да търси изход което може би също е лошо, оттам се започват лъжите — и накрая просто признава истината.

— Сид Хеншоу ме блъсна и ми я взе.

Мистър Босток извежда Хеншоу за косата, пердаши го, докато започне да вие, връща се с папийонката на Джордж и обяснява подробно на целия клас какво представлява кражбата. След училище Уоли Шарп препречва пътя на Джордж и докато той го заобикаля, отново повтаря:

— Ти не си за тук.

Джордж отписва Уоли Шарп като евентуален приятел.

Той рядко усеща онова, което му липсва. Семейството не участва в местния обществен живот, но Джордж не може да си представи какъв би бил този живот, камо ли пък по каква причина не могат или не желаят да се включат в него. Сам той никога не гостува на други момчета, тъй че не е в състояние да прецени как се вършат нещата другаде. Съществуването му се върти в затворен кръг. Няма пари, ала не му и трябват — особено след като знае, че обичта към тях е в корена на всяко зло. Няма играчки, но и те не му липсват. Няма умения и зрение за игрите; никога не е подскачал на „дама“, а види ли летяща топка, неволно се свива. Приятно му е да играе по братски с Хорас, по-нежно с Мод и още по-нежно с кокошките.

Осъзнава, че повечето момчета имат приятели — знае за Давид и Ионатан от Библията, гледал е как в някой ъгъл на двора Хари Боум и Артър Арам скришом си показват какво имат в джобовете, — но това никога не се случва с него. Той ли трябва да направи първата крачка към сближаването или те? Във всеки случай обаче, макар че иска да се понрави на мистър Босток, той не проявява особено желание да се хареса на момчетата, седящи зад него.

Когато идва на чай — което се случва всяка първа неделя от месеца, — старата леля Стоунам, роднина на семейството, стърже шумно с чашата по чинийката и го разпитва през съсухрените си устни за приятелите му.

— Хари Чарлсуърт — неизменно отвръща Джордж. — Той седи до мен.

Третия път, когато дава същия отговор, тя шумно оставя чашата върху чинийката, навъсва се и пита:

— Някой друг?

— Останалите са смрадливи деца на фермери — отговаря той.

От погледа, който старата леля Стоунам хвърля към татко, Джордж разбира, че е казал нещо нередно. Преди вечеря баща му го вика в кабинета. Той стои зад бюрото и от лавиците отзад го подкрепя цялата мощ на вярата.

— Джордж, на колко години си?

Разговорите с татко често започват така. И двамата знаят отговора, но все пак Джордж е длъжен да го даде.

— На седем, татко.

— На тази възраст могат да се очакват известни признаци на разум и разсъдливост. Затова нека те питам нещо, Джордж. Смяташ ли, че в очите на Господ ти си по-важен от онези момчета, които живеят във ферми?

Джордж отлично разбира, че верният отговор е „не“, но нещо го спира. Все пак едно момче, което живее в дома на свещеника на енорията, момче, чийто баща — наследил брата на дядо му по майчина линия — е викарий, би трябвало да е по-важно за Господа от някакво си хлапе, което никога не ходи на църква и е тъй глупаво и жестоко като Хари Боум, нали?

— Не — изрича той.

— А защо наричаш тия момчета смрадливи?

Сега вече правилният отговор не е толкова ясен. Джордж обмисля положението. Учили са го, че верният отговор трябва да е правдив.

— Защото са такива, татко.

Баща му въздъхва.

— И ако е тъй, Джордж, то защо?

— Какво „защо“, татко?

— Защо са смрадливи?

— Защото не се къпят.

— Не, Джордж, ако са смрадливи, то е, защото са бедни. Ние сме щастливци, че можем да си позволим сапун и чисто бельо, че имаме баня и не живеем в непосредствена близост с добитъка. Те са смирените хора, кротките на тая земя. А кажи ми, кого люби повече Бог, кротките на земята или ония, що са изпълнени с греховна гордост?