Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Когато напусна Единбург като току-що дипломиран лекар, Артър остави мама, брат си Инес и трите си по-малки сестри — Кони, Айда и малката Джулия. С тях остана и другият обитател на апартамента — доктор Брайън Уолър, самозван поет, наемател и носител на прекомерно самоуверено отношение към целия свят. Въпреки цялата си благодарност за помощта на този наставник Артър все още му имаше зъб. Така и не успя да прогони докрай подозренията, че помощта на наемателя не е била безкористна, макар да нямаше ясна представа какво точно го е подтиквало.

На тръгване Артър предполагаше, че Уолър скоро ще открие самостоятелна лекарска практика в Единбург, ще се сдобие със съпруга и местна репутация, а сетне ще избледнее като случаен спомен. Тия очаквания не се сбъднаха. Артър пое по света, за да храни беззащитните си роднини, а после внезапно откри, че онзи проклетник Уолър се е нагърбил със закрилата им, което изобщо не беше негова работа. Беше се наместил като кукувиче в чуждо гнездо, макар че Артър старателно избягваше да употребява този израз в писмата до мама. Всеки път, когато се прибираше у дома, той наивно си въобразяваше, че семейното повествование, прекъснато след последната му визита, ще продължи оттам, докъдето е спряло. Но всеки път му даваха да разбере, че историята — неговата любима история — е вървяла напред и без него. Беше принуден да се догажда за смисъла на отделни думи, за неочаквани погледи и намеци, за весели случки, в които не е взел участие. Тук животът вървеше без него и по всичко личеше, че наемателят е душата на този живот.

Брайън Уолър не се захвана да упражнява лекарската професия; любителското му стихоплетство така и не се превърна в професионално занимание. Той наследи имение в Ингълтън, Западен Йоркшър и си избра ленивото живуркане на английски земевладелец. Кукувичето вече притежаваше стотина декара собствени гори, обкръжаващи сиво каменно гнездо с името Мейсънгил Хаус. Е, толкова по-добре. Само че още преди да осмисли докрай приятната вест, Артър получи писмо, в което мама го уведомяваше, че заедно с Айда и Додо също напуска Единбург и също заминава за Мейсънгил, където им е приготвена къщичка в имението. Мама дори не правеше опит да се оправдава — да речем, със здравословния въздух или болнавото си дете, — а просто съобщаваше какво става. Или по-точно какво е станало. А, да, все пак имаше някакво оправдание: наемът бил много нисък.

Артър прие всичко това като нещо средно между предателство и отвличане. Категорично отказваше да повярва, че е рицарски жест от страна на Уолър. Един истински галантен рицар би уредил някакво тайнствено наследство да изникне пред мама и нейните дъщери, а самият той би заминал в далечни страни на дълъг и за предпочитане гибелен поход. Освен това не би зарязал Лоти или Кони — с която от двете бе имал закачка. Артър нямаше доказателства и може би ставаше дума само за невинен флирт, породил измамни надежди, но все пак имаше нещо, ако определени намеци и женски недомлъвки означаваха онова, което предполагаше.

Уви, подозренията на Артър не свършваха дотук. Той беше младеж, който обичаше всичко да бъде ясно и сигурно, а се озова в положение, в което липсваше яснота и малкото сигурни неща бяха неприемливи. Че Уолър е нещо повече от наемател беше ясно като бял ден. Често го наричаха семеен приятел, дори част от семейството. Артър не споделяше тия чувства; нямаше никакво желание да му натрапват по-голям брат, особено пък такъв, на когото мама се усмихваше някак особено. Уолър беше с шест години по-голям от Артър и с петнайсет години по-млад от мама. Артър би влязъл и в огъня, за да защити майчината си чест; неговите принципи, чувството за семейство и семеен дълг идваха изцяло от нея. И все пак понякога неволно се питаше как биха стояли нещата при едно полицейско разследване. Какви доказателства и догадки можеха да се изложат пред съда? Ето например само една подробност: баща му беше немощен алкохолик, прибиран от време на време в лечебни заведения, а майка му роди последното си дете, когато Брайън Уолър вече живееше в техния дом, и даде на новороденото четири имена. Последните три имена бяха Мери, Джулия и Джоузефин; галено наричаха бебето Додо. Но първото му име бе Брайън. Покрай всичко друго Артър просто не можеше да го приеме като момичешко име.

Докато Артър ухажваше Луиза, баща му някак успя да се снабди с алкохол в приюта, счупи прозорец при опит за бягство и бе прехвърлен в кралската клиника за душевноболни „Монтроуз“. На 6 август 1885 година Артър и Туй се ожениха в църквата „Св. Осуалд“ в Торнтън-ин-Лонсдейл, графство Йоркшър. Младоженецът беше на двайсет и шест, булката на двайсет и осем. Кумът на Артър не беше нито от боулинг клуба в Саутсий, нито от Портсмътското дружество за наука и литература, нито от ложата „Феникс 257“. Мама бе поела цялата подготовка и кум стана Брайън Уолър, който явно си присвояваше всички бъдещи задължения по осигуряването на кадифени рокли, златни очила и удобни кресла край камината.