Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Мис Луиза Хокинс не бе подозирала, че ухажването — ако това изобщо беше ухажване — може да е тъй изтощително и дотолкова да наподобява туризъм. Оттам двамата обърнаха погледи на юг, към остров Уайт. От крайбрежния булевард Артър посочи на спътничката си „лазурните хълмове на остров Вектриан“ — изразът й се стори извънредно поетичен. Смътно зърнаха в далечината Осбърн Хаус и той обясни, че засиленото движение на плавателни съдове подсказва кога кралицата е отседнала там. После с корабче прекосиха пролива и обиколиха острова; тя гледаше Нийдълс, Алъм Бей, замъка „Карисбрук“, Ландслип, Ъндърклиф… докато накрая й се наложи да поиска шезлонг и завивка.

Една вечер, както се взираха към морето от южния параден кей, той й описа подвизите си в Африка и Арктика; но щом видя как в очите й се появиха сълзи при споменаването на работата им по ледените полета, предпочете да не се хвали с ловните си успехи. Вече бе открил, че тя притежава онази вродена доброта, която той смяташе за присъща на всички жени, след като ги опознаеш. Винаги беше готова да се усмихне, ала не можеше да понася шегите, граничещи с жестокост или намекващи за превъзходството на техния автор. Имаше открит, великодушен характер, прекрасна къдрава коса и малък собствен доход.

В досегашното си общуване с жените Артър бе разигравал благопристоен флирт. Сега, докато крачеха из концентричните кръгове на този курорт, докато се учеше да я хваща за ръката, докато името й се променяше в устните му от Луиза на Туй, докато гледаше крадешком бедрата й, когато тя се извръщаше настрани, той осъзна, че желае нещо повече от флирт. Освен това смяташе, че тя ще му помогне да се усъвършенства като мъж, което в крайна сметка беше един от принципите на брака.

Най-напред обаче младата кандидатка трябваше да бъде одобрена от мама, която пристигна в Хампшър на оглед. Тя реши, че Луиза е скромно хрисимо момиче от почтено, макар и не видно семейство. Не забеляза вулгарност или очевидни морални недостатъци, които да притеснят скъпото й момче. Нямаше и признаци за спотаена суетност, която би могла в бъдеще да я тласне да оспори авторитета на Артър. Майката, мисис Хокинс, изглеждаше приятна и почтена жена. Давайки своята благословия, мама дори си позволи да допусне, че в Луиза може би има нещо — например когато извръщаше лице към светлината, — напомнящо самата нея на младини. А какво повече би могла да иска една майка в крайна сметка?

Откакто започна да учи в колежа „Мейсън“, Джордж си е създал навика да излиза на разходка в полето почти всяка вечер, след като се върне от Бърмингам. Не го прави заради физическото натоварване — в Руджли е намразил гимнастиката за цял живот, — а за да си избистри главата, преди отново да седне над книгите. Често това не помага и той пак затъва в безкрайните подробности на договорното право. През тази студена януарска вечер, когато полумесецът грее в небето, а синорите още лъщят от снощния скреж, Джордж си мърмори в движение казуса за утрешното упражнение — правен спор относно склад със заразено брашно, — но внезапно иззад едно дърво изскача човешка фигура.

— Към Уолсол си тръгнал, а?

Това е сержант Ъптън, изчервен и задъхан.

— Моля?

— Чу какво рекох.

Ъптън стои плътно до него и погледът му предизвиква тревога у Джордж. Той се пита дали сержантът не е малко шантав; в такъв случай би било по-разумно да не го дразни.

— Попитахте дали съм тръгнал към Уолсол.

— Значи все пак имаш уши, мътните да те вземат.

Сержантът хъхри като… като кон, прасе или някое друго животно.

— Просто се учудих на въпроса, защото това не е пътят за Уолсол. Както знаем и двамата.

— Както знаем и двамата. Както знаем и двамата. — Ъптън пристъпва напред и сграбчва Джордж за рамото. — И двамата знаем, да, и двамата знаем, че ти знаеш пътя за Уолсол, аз също го знам, а ти хубави ги забърка в Уолсол, нали?

Вече няма съмнение, че сержантът е шантав; причинява му болка. Има ли смисъл да изтъква, че за последен път е стъпвал в Уолсол преди две години, когато купи коледни подаръци за Хорас и Мод?

— Ти беше в Уолсол, взе ключа от училището, дойде тук и го остави на собствения си праг, нали?

— Боли ме — казва Джордж.

— О, не. Не те боли. Никак даже не те боли. Ако искаш да те заболи, само се обади на сержант Ъптън.

Джордж изпитва същото чувство, както когато се взираше в далечната черна дъска и нямаше ни най-малка представа какъв е верният отговор. Както когато усещаше, че ще се наака. Без сам да знае защо, той изрича: