Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Нуждаеше се от по-голяма конкретност. Училището в Уолсол например изглеждаше постоянен фактор в историята, ала доколко важен? Ами това писмо, какво да си мисли за него? Религиозният маниак очевидно намекваше за Милтън. «Изгубеният рай», книга първа — рухването на Сатаната и пламтящото езеро на ада, което самият автор посочваше като своя крайна цел. Ако зависеше от Артър, точно там би го пратил. И тъй, ето още един въпрос до директора: включван ли е някога «Изгубеният рай» в учебната програма, ако да, то кога точно, колко момчета са го изучавали и проявило ли е някое от тях особен интерес? Дали в момента се хващаше за сламка, или просто проучваше всяха възможност? Трудно му бе да прецени.

Изчете писмата по реда на получаване; изчете ги в обратен ред; изчете ги напосоки; разбърка ги като тесте карти. Сетне зърна нещо и пет минути по-късно вратата на секретарския кабинет отново се разтвори с трясък.

— Алфред, моите поздравления. Улучи право в десетката.

— Тъй ли?

Артър хвърли едно писмо на бюрото пред него.

— Гледай тук. И тук, и тук.

Секретарят проследи с поглед пръста му, без да проумява.

— Каква десетка съм улучил?

— Гледай, човече, ето тук: момчето трябва да бъде пратено по море . И тук: вълната връхлита над вас . Това е първото писмо на Грейторекс, не разбираш ли? И тук също: не вярвам да ме обесят, но ще ме пратят в морето .

Изражението на Уд подсказваше, че не схваща очевидното.

— Прекъсването, Уди, прекъсването. Седемте години. Защо е прекъснал, питах се, защо е прекъснал? А ти отговори: защото не е бил там. Попитах къде е бил и ти отговори: може да е станал моряк. А това тук е първото писмо след седемте години прекъсване. Ще проверя пак, но залагам една твоя заплата, че в предишните писма не се споменава нито веднъж за море.

— Е — каза Уд, позволявайки си леко самодоволство, — обяснението изглеждаше правдоподобно.

— А ако имаш и най-малко съмнение — продължи Артър, макар че след поздравлението за своята проницателност секретарят изобщо не бе склонен да се съмнява, — окончателното потвърждение е в мястото, откъдето идва последната фалшификация.

— Боя се, че ще трябва да ми напомните, сър Артър.

— Декември 1895 година, сещаш ли се? Обявата в един блакпулски вестник, че цялото имущество на викария се разпродава на търг.

— Да?

— Хайде, човече, стегни се. Блакпул. Какво е Блакпул? Курортът на Ливърпул. Оттам е хванал кораб, от Ливърпул. Ясно е като бял ден.

Този ден Алфред Уд имаше много работа. Трябваше да напише писмо до директора на училището в Уолсол с въпроси за изучаването на Милтън; друго до Хари Чарлсуърт със заръка да открие всички местни жители, които са плавали по море между 1896 и 1903 година, а също така да потърси момче на име Дреб; трето до доктор Линдзи Джонсън с молба за спешно сравнение между писмата от приложеното досие и вече доставените му документи, писани от Джордж Ейдълджи. Междувременно Артър пишеше на мама и Джийн, за да сподели напредъка си по случая.

На другата сутрин с пощата пристигна писмо в познат плик. Печатът беше от Канок.

Уважаеми сър,

Пишем тези няколко реда за да ви кажем че сме агенти на детективите и знаем че Ейдълджи уби коня и написа ония писма. Не се мъчете да прехвърляте вината на други. Ейдълджи беше и това ще бъде доказано защото той не е за тук а и…

Артър обърна листа, продължи да чете и нададе рев.

… никакво образование нямаше в Уолсол докато оная свиня Олдис беше шеф на гимназията. Той си тегли куршума след като управляващите получиха писма за него. Ха, ха.

До директора на училището в Уолсол бе отправено допълнително писмо с въпрос относно обстоятелствата около напускането на неговия предшественик; след това новото доказателство бе препратено на доктор Линдзи Джонсън.

В Ъндършоу цареше покой. И двете деца ги нямаше; Кингсли караше първия си семестър в Итън, Мери учеше в пансиона «Прайърс Фийлд», Годалминг. Времето бе навъсено; Артър обядваше самотен край разпалената камина; вечер играеше билярд с Уди. Виждаше на хоризонта да се задава петдесетият му рожден ден — ако хоризонтът може да бъде само на някакви си две години разстояние. Все още играеше крикет и от време на време отбелязваше хубави удари, които противниковите капитани посрещаха с благосклонни коментари. Но все по-често му се случваше както стои на позицията за батиране, насреща да се появи някой непочтителен младок, размахал ръце като вятърна мелница; сетне усещаше удар върху подплънката на гърдите си, озърташе се свирепо към съдиите и чуваше от двайсет метра извинителната присъда: «Много съжалявам, сър Артър». Присъда, срещу която не се допускаха възражения.