Нина Георге - Любов в Бретан

Двете сенки на брега на езерото се сляха в една.

След седмица, докато Мариане упражняваше френски думи с Паскал и приготвяше вечерята, Емил донесе акордеона. Червен акордеон с 69 баса, неизползван от десетилетия. По мяха се виждаха цепнатини. Емил заяви, че паркинсонът не му позволява да свири повече. Защо не опитала тя?

Емил разпъна акордеона и инструментът запъшка жално; клавишите отказваха да издават ясни тонове.

Мариане вдигна акордеона, намести двата ремъка на раменете си, отвори каишите, които държаха мяха прибран, мушна лявата си китка под кожената каишка и натисна копчето, което позволяваше мехът да се разтегне, без да издаде тон. Инструментът сякаш издиша.

Мариане събра мяха. Вдишване. Дълбоко вдишване на тежък, изпълнен със съдържание въздух. Безименният ѝ пръст потърси и намери единственото нарязано високо копче сред всичките шейсет и девет баса — „до“. Обърна един от петте регистъра отдясно.

Вдишване.

Натисна „до“ много внимателно. Оставаше ѝ само да изтегли мяха наляво и… Не посмя.

— Виж ти — изръмжа Емил. — Казват, че истинският характер на жената се разпознава, когато прави музика. Една чете нотите като картини. Аналитично и студено. Друга вдъхва чувство на всеки тон. Има и жестоки жени, чийто единствен любим е музиката. Само на нея даряват истина и страст, власт и контрол. Никой не е в състояние да се приближи до тях, само музиката. Такива жени използват инструмента като господар на любовта. А вие? Как свирите на акордеона, когато изобщо свирите?

— Вече не свиря. Мъжът ми намираше акордеона твърде шумен и вулгарен.

Емил се закашля.

— Какво казахте? Мъжът ви? Наистина ли имате мъж?

В кухнята отекваше само тиктакането на стенния часовник.

— Избягали сте от мъжа си, нали? — попита след малко Паскал.

— По-скоро от самата мен — отвърна задавено Мариане.

— Ян… Ян знае ли, че вие…

— Това не ни засяга — намеси се остро Емил.

— Вероятно сте престанали да го обичате? — продължи да разпитва Паскал.

— Просто се уморих — отвърна Мариане и остави акордеона.

— Той знае ли, че сте тук? — попита Емил.

Мариане поклати глава.

— Доколкото разбирам, не искате да узнае — обобщи бретонецът.

Мариане кимна и се засрами. Чувстваше се като измамница.

Емил Гоашон потърка лице със здравата си дясна ръка.

— Е, добре. Да го забравим.

Махна на Мариане да го придружи до гаража.

Светлосинята веспа стоеше на друго място. И беше изчистена, смазана, с пълен резервоар. Емил я бе подготвил за път.

— Имам я още от петдесетте. Нищо сложно. Само газ и спирачка. Акордеонът е твърде тежък, за да го мъкнете през гората. Давам ви това нещо, докато… — Той направи кратка пауза. — Задръжте го, докато искате.

Върнаха се в кухнята. Паскал май бе забравила чутото преди малко. Мариане много искаше да се изяснят, но не посмя да си отвори устата.

Всичко, което досега бе успявала да прикрива, отново излезе на преден план. Лотар, угризенията на съвестта, чувството за вина, че не му е казала защо си е отишла, поради какви причини е изчезнала от живота му.

Най-сетне и последният гост на Ар Мор си отиде. Тази вечер Мариане се качи в стаята си без обичайния калвадос и ежедневните езикови упражнения с Жанреми. Не запали лампата. Остана в тъмното, загледана в танцуващите по тавана лунни лъчи. После си легна, но скоро стана отново. Присвиваше я корем.

Помилва акордеона и мехът въздъхна. Прозвуча кратък, не съвсем ясен акорд. Мариане се вслуша. Невъзможно. Никой акордеон не свиреше сам. Лунната светлина позлатяваше инструмента.

Два и половина. Още три часа до изгрев-слънце.

Мариане свали нощницата, намъкна джинсите и зеленото кожено яке. Взе акордеона и слезе долу на кея.

Котаракът се бе свил на кълбо върху седалката на веспата и щом я видя, скочи. Очите му святкаха в тъмната нощ.

Мариане сложи акордеона на гърба си и се наслади на тежестта му. Котаракът стоеше и я гледаше.

Няма да те попита нищо. Не, Мариане не беше съвсем сигурна. От тази котка можеше да се очаква всичко.

Даде газ и полетя в нощта. Шосето беше пусто. Не я пресрещна нито една кола, нито един велосипедист, дори чайките още спяха. Мариане чуваше само бръмченето на двигателя, вкусваше нощната роса и усещаше как нощният хлад пълзи по голите ѝ глезени и нагоре. Тежестта на акордеона опъваше гърба ѝ. При всяка неравност по пътя мехът се отваряше или затваряше леко. И отново се чуваше онази въздишка, онзи малък акорд.