Нина Георге - Любов в Бретан

— Все още ли искате да се убиете, Мариан? — попита Емил и Паскал уплашено затисна устата си, за да не изпищи.

Мариане пребледня.

— Откъде знаете?

Емил почука по гърдите си.

— Защо дойдохте тук, за да умрете?

Питаше съвсем спокойно, сякаш ставаше дума за плановете ѝ за вечерта.

— Исках да видя морето — отговори Мариане.

— Морето… — повтори Емил.

Погледът му се устреми към някакви вътрешни дълбини.

— Морето крие бунт, но и дълбоко мълчание. Нищо не го свързва с нас, но ние копнеем морето да разбере нашите мисли и действия. Поиска ли ви морето?

— С радост бих потънала във вълните — отвърна тихо Мариане. — Морето щеше да покрие всичко. Щеше да мине над мен и да ме забрави. Така трябваше да стане. Аз търсех смъртта.

— А после? — попита със страх Паскал.

— После се появи животът.

Мариане се върна в Ар Мор малко преди началото на вечерната смяна. Пред вратата на стаята ѝ лежеше бяла роза и разпръскваше нежен аромат на малини. До нея имаше картичка с църквата в Пенмарк, която ѝ бе показала, че иска да живее.

Ян.

Понякога се питаше дали заслужава да е толкова щастлива.

След първия им излет Мариане и Ян се виждаха всеки ден. Той идваше да обядва в Ар Мор, чакаше смяната ѝ да свърши и двамата прекарваха следобеда заедно, докато дойдеше време Мариане да се върне при тенджерите и тиганите. През дните, когато тя отиваше при Паскал и Емил, той или я придружаваше и сядаше да рисува на терасата, или идваше едва късно вечерта, след като тя приключеше с работата.

Най-често Ян идваше по два пъти, следобед и вечер. От него Мариане учеше френски по-бързо, отколкото от другите; навярно причината беше в гласа му, в топлите двуцветни тонове. Обичаше да пътува с реното му из областта, да посещават рибарските селища наоколо, да разглеждат безбройните замъци и самотни параклиси. Обичаше да го гледа. Особено я привличаха силните му рамене, които подхождаха повече на дърводелец, отколкото на художник.

Двамата бяха като опиянени — с такава необузданост се впиваха един в друг и всеки пиеше от присъствието на другия, сякаш това беше последното му питие.

Мариане свикна мъжът с морските очи да я рисува. Ян никога не ѝ показваше картините си, но погледът му казваше всичко и тя знаеше каква я вижда той.

Ян пълнеше скицник след скицник с лицето и ръцете на Мариане, все едно какво правеше тя. Дали готвеше или работеше в градината, дали седеше тихо с котка в скута си или тананикаше, докато чистеше зеленчуци.

Досега не се бяха целунали нито веднъж.

Мариане не бързаше с целувките — знаеше, че тогава ще започнат нов период. От първата целувка ще последват две, а от тях — цял порой. Нямаше да се задоволят задълго с устните си, а щяха да потърсят пътя към телата. Това я плашеше.

При мисълта, че един ден Ян ще я съблече, Мариане трепереше вътрешно. Не искаше той да я види гола. Остарялото ѝ тяло. Кожата, гънките и вдлъбнатините, неравностите и обидните петна, които остаряването полага върху женското тяло. Въпреки това. Все по-силно копнееше ръцете на Ян да не се задоволяват само с бузите, устните и ръцете ѝ. Но колко ужасно и жестоко щеше да бъде, ако той не я хареса! Не, по-добре да не бързат с целувките…

Един понеделник, традиционно най-спокойния ден в Ар Мор, Жанреми ѝ даде почивка. Двамата с Ян потеглиха на изток, към омагьосаната гора. Броселианд [23] Името на приказна гора в Бретан, където се разиграват много от случките в легендите за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. — Бел. прев. .

Докато колата с мъка се изкачваше по тясното шосе към Пепмон, на 40 км западно от Рен, Ян прекъсна топлото мълчание, толкова приятно и за двамата. Първо затвори пътния атлас, положен върху коленете на Мариане.

— На нито една карта в света няма да откриеш гора на име Броселианд; тя е плод на нашите мечти и надежди. В тукашния свят името на гората е свързано с един мост. В света на магията обаче тя е омагьосаната гора на Мерлин, царство на феи и мост към подземния свят.

— Подземният свят еднакъв ли е с другия свят? — попита Мариане.

Ян кимна.

— В Броселианд е заровен Светият Граал от сказанието за крал Артур, там извира водата на вечната младост. Който пие от нея, ще живее вечно. Казват, че огледалото на феите — едно тихо езеро — разкрива пътя към Авалон, където крал Артур чака Бретан да го повика отново. Според друга легенда на дъното на езерото с лилиите е живяла Вивиан, езерната дама, в своя кристален замък.