Нина Георге - Любов в Бретан

Толкова се вълнуваше! От два дни не мислеше за нищо друго. Почти не ядеше и най-вече не бе в състояние да прогони от лицето си глупавата усмивка. Даже спеше с нея. Думата „вълнение“ не бе подходяща — всъщност Мариане бе обзета от паника, съчетана с детска радост. Ту пребледняваше, ту се изчервяваше.

Слезе при Жанреми в кухнята и прие без възражения чашата ром, която той ѝ предложи. Алкохолът я успокои. Но само докато Жанреми разкопча двете горни копчета на блузата, вдигна леко яката ѝ я накара да поразбърка грижливо подредената коса.

— Много красиво. Истински рокендрол — рече готвачът и Мариане отиде да чака на кея.

Чувстваше се като лодка в океана, която се носи по вълните, все по-навътре и по-навътре, докато сушата се стопява в далечината. Сушата на миналото ѝ. Шейсет години, минали като един ден, и този ден беше през някакво далечно столетие.

Когато Ян слезе и се запъти към нея, тя се уплаши, че ще избухне в смях или в плач. Толкова беше нервна. Ръцете ѝ лепнеха от пот.

Той я погледна отново с онзи поглед…

Никога мъж не я беше гледал с такова внимание; Мариане се стопли под светлината на прожекторите в очите му.

— Здравей — пошепна той и се наведе да я целуне.

Този път и трите целувки бяха близо до ъгълчетата на устата ѝ. Той я целуна бавно и внимателно, а тя пое аромата му. Ян миришеше на свеж въздух и малко боя, на приятно тръпчив афтършейв.

Ян я отведе при старата си кола, отвори ѝ вратата, изчака я да седне и затвори.

Мариане не знаеше къде да си държи ръцете и накъде да гледа.

Ян се молеше пламенно да не е извършил най-глупавата грешка в живота си. През последните два дни често се изкушаваше да дойде в Ар Мор и да отмени поканата. Но мъжете не постъпваха така. Бе поканил жена на среща и щеше да я заведе на погребение. Какво го бе прихванало?

Ян често бе посещавал починалия рибар Йозеб Пулен в Сен Гвеньоле, Пенмарк, за да купува змиорки и риба. Йозеб му помагаше, когато художникът търсеше мотиви в „земята Бигуден“. Колко пъти бе рисувал параклиса „Нотр Дам дьо ла Жойе“ — готическа църква на брега на морето, и най-високия фар във Франция — Д’Екмюл [21] Фар в община Пенмарк, департамент Финистер, 60 м висок, осветен през 1897 г., с гранитни стени. Издига се на опасен скалист бряг. Днес е туристическа забележителност. — Бел. прев. , редом с които селцето Сен Гвеньоле изглеждаше толкова мъничко. Ян обичаше да свали очилата си и да рисува онова, което възприемаше със сетивата си, не с бързо отслабващите очи.

Но нима това беше достатъчна причина да заведе Мариан на погребение? Ян почти не смееше да я погледне. Когато все пак се осмеляваше, усмивката ѝ будеше в сърцето му странно чувство, което беше червено на цвят и пулсираше.

Мариане осъзна със срам, че всеки път, когато погледнеше Ян и понечеше да му каже нещо, се изчервяваше. Затова се ограничи да гледа през прозореца или да се взира в ръцете му, които водеха колата уверено и спокойно.

По някое време се погледнаха в очите и се усмихнаха.

Това беше най-прекрасното мълчание, което Мариане беше чувала някога.

След половин час път покрай брега стигнаха до пристанището на Сен Гвеньоле. На кея се бяха събрали десетки дъщери, внуци, братовчеди и зетьове на Йозеб и всички тържествено поздравиха новодошлите. Мариане се почувства неловко. Особено когато не само жените — по-възрастните с носията на бигудите с бели сламени шапки с дантела, по-младите в леки рокли с бели шалове, — но и мъжете я целунаха за добре дошла.

Докато получи по три целувки от всички присъстващи, минаха петнайсет минути.

По някое време тя се озова пред възрастна жена в носия, застанала до маса с урна. Лицето ѝ беше набръчкано като стар клон и тя сякаш се подпираше повече върху урната, отколкото върху бастуна си.

Едва в този миг Мариане разбра какво означава това събиране.

Поднесоха им ламбиг. Двама мъже отнесоха масата с урната на рибарското корабче, което чакаше на кея. Капитанът свали бретонския флаг наполовина. Включиха двигателя и Ян подаде ръка на Мариане, за да я преведе по стълбичката.

Когато корабчето излезе в открито море и люлеенето се засили, когато оставиха далеч зад себе си шумно разбиващите се в скалите вълни, всеки от гостите на погребението гребна от пепелта на починалия и я поръси в морето.

Пепелта се усещаше като най-ситен пясък. Мариане се надяваше да не е хвърлила в морето част от сърцето или дори едното око на починалия. Когато хвърли пепелта през борда, тя пожела на непознатия Йозеб да е щастлив в другия свят. Ако обясненията на Паскал бяха верни, морето беше голямата порта към онзи свят на богове и духове, в който бъдещето, миналото и настоящето не играеха роля. Морето беше църква и остров, последна песен, изпълнена с мрак и нежност.