Нина Георге - Любов в Бретан

Мариане слушаше омагьосана. Езерната дама. Никога не беше чувала за нея, ала когато Ян я спомена, тя изпита чувството, че просто я е забравила.

— Коя е тя? — попита тихо.

— Езерната дама отнела цялата магическа сила на Мерлин и го възнаградила със своята вечна любов. Увлякла го в своите дълбини и до днес го дарява с вечния празник на безкрайността.

Мариане видя пред вътрешния си взор стъклен дворец, заобиколен с вода и танцуващи сенки.

Сребърни мъгли посрещнаха Мариане и Ян, когато влязоха в омагьосаната гора от обрасли с бръшлян стари дъбове и бели брези. Цареше тишина. Изчакваща тишина.

След двайсетина минути стигнаха до извора Барентон.

— Тук Мерлин и Вивиан се срещнали за първи път — обясни шепнешком Ян, за да не смущава горските същества.

Мариане забеляза мехурчетата, които се издигаха от чакълестото дъно на бистрия извор.

— Изворът се смее — продължи да шепне Ян. — Но невинаги. Само когато види двама, които се обичат като Вивиан и Мерлин…

Които се обичат.

Мариане се взираше във водата. Точно това усещаше в гърдите си: фини мехурчета, които се издигат от подземен извор, пърхат и се пукат. Необяснимо. Прекрасно.

Когато беше с Ян, сърцето ѝ се смееше като този извор.

Ръка за ръка двамата влязоха навътре в тихата гора. Мариане имаше чувството, че тук нищо не се е променило от хиляда години насам. Гъсталаци, здрач, треви, мъхове, наситена зеленина. Пътеки, недокоснати от горски работници. Шумоленето на вятъра в короните на могъщите дъбове. Слънцето хвърляше светлозелени сенки върху меката земя. Мариане имаше чувството, че с всяка крачка времето и пространството се разтварят.

Излязоха на малка полянка. В кръг от трънливи храсти се издигаха остри камъни.

— Гробът на Мерлин — обясни Ян. — Тук го е положила любимата му.

Сигурно е приел оковите на любовта с голяма радост, каза си Мариане. Какъв е бил този мъж, заменил властта срещу любовта на една жена?

Гробът на Мерлин бе заобиколен от мегалити. В безброй издълбани дупчици бяха пъхнати мокри от дъжда листчета. Мариане не посмя да ги пипне.

— Желания — обясни Ян. — Това място е memeton , божествено място. Понякога боговете проявяват благосклонност към човешките желания.

Мариане застана пред гроба и откъсна лист от жълтия бележник, в който записваше френски думи. Погледна Ян по начин, който беше напълно нов за него. Изучаващ, решителен, но и далечен поглед.

Написа няколко думи върху листчето, сгъна го грижливо и го пъхна в една вдлъбнатинка.

Ян не я попита какво си е пожелала от боговете, а и тя нямаше да му каже. Дълбоко в себе си обаче се надяваше, че той може да изпълни желанието ѝ.

Двамата седнаха да починат край езерото с лилиите, обхванати от неописуеми чувства. Мариане вдигна лице към топлото слънце. Чертите ѝ изразяваха спокойствие, изпълваше я дълбок покой и според Ян приличаше на замечтана фея.

„Когато фея се влюби в човек, я обзема тревога, че щом напусне магичното ѝ царство, той ще я забрави — разказваше му майка му, когато беше дете. — Когато обичаният мъж ги разлюби, феите умират. Затова всяка фея се опитва да обвърже мъжа възможно най-здраво. Тя може да го задържи вечно само чрез смъртта му, дарена с тъмна целувка. Любимият умира в тукашния свят и продължава да живее в отвъдния свят редом с любимата си фея.“

Сладка смърт, която очаква всеки келтски герой, помисли си Ян. Все едно какъв е бил мъжът преди това — цар, воин или прост художник, в ръцете на феята той е просто мъж. Мъж, който се отказва от всичко, смятано за важно в живота му: слава, чест, пари, власт, признание.

Ян отново се обърна към Мариане. Не се насищаше да гледа лицето ѝ. Как вятърът си играеше с косата ѝ, как галеше топлите ѝ ръце… Най-умното за мъжа е да се откаже от тъпите си желания за власт и слава и да се остави в ръцете на жената. Да потъне в нея.

Мариане улови погледа му и го задържа. Ян отново изпита чувството, че седи срещу езерна дама. Бе готов да приеме от нея целувката на безкрайността.

Днес, вече възрастен мъж, Ян разбираше легендата за Вивиан и Мерлин по-добре отпреди. Жените обичаха. Тази любов беше много по-голяма и по-безкрайна от мъжеството и властта.

Ян си представи колко ще е прекрасно Мариане да го обича и отвъд смъртта.

Когато се надигна, за да преодолее разстоянието между тях с две крачки и да му подаде ръка, Мариане усети как Ян ѝ се предложи с всичко, което беше; изпълнен със смирение, сякаш тя беше кралица.